Всичко започва сред калта и грохота на Първата световна война. Годината е 1918-та – мястото е Югозападна Албания. Една малка експедиция от археолози, водена от прочутия Камило Прашникер, се провира през руините край градчето Балши. Те не търсят злато, те търсят история. И се натъкват на Колоната.
Войната е превърнала древните манастири в скривалища и руини, а старите колони – в материал за укрепления. Но в руините на манастир „Света Богородица” Прашникер забелязва нещо необичайно – една мраморна колона. По повърхността ѝ, макар и изтрити от вековете, личат гръцки букви.
Археологът се навежда, издухва вековния прах и прочита първите редове. Надписът не възхвалява византийски василевс. Той не говори за Рим. Той споменава име, което ще отекне като гръм в историческата наука: „Борис, от Бога архонт на България…“. Това е моментът, в който един камък проговаря след хилядолетие мълчание. Това е Надписът от Балши.
Но трябва да върнем лентата на времето назад – повече от 1000 години назад. Намираме се в средата на IX век (Плиска). Владетелят на българите, княз Борис, е изправен пред най-тежкия избор в историята на държавата си. България е огромна – простира се от Днепър до Адриатика, но е политически самотна. Тя е езически остров в море от християнски империи. Византия на юг и Немското кралство на запад гледат на българите като на „варвари“.
Борис разбира, че мечовете печелят битки, но религията и писмеността печелят вечността. Той трябва да покръсти народа си, за да бъде той в семейството на цивилизованите европейски народи. Но цената е огромна – бунтове на боилите, риск от загуба на идентичност и опасност от византийска асимилация.
И все пак, през 864–865 г. събитието се случва. Борис приема християнството и новото си име Михаил. Но това не е просто личен акт. Това е държавен преврат на духа.
По онова време земите на днешна Албания са неразделна част от Българското царство. Този регион е известен като областта Кутмичевица. А градът, където е побита колоната, е Главиница – административен и църковен център на България.
Представете си такава картина. Годината е 866-а (според датировката на надписа). Майсторът каменоделец работи под жаркото слънце. Въздухът мирише на море и тамян. Той изсича буквите върху мрамора с длето. Текстът е на гръцки език – официалният дипломатически език на епохата. Защото кирилицата ще се наложи след години. Но съдържанието е изцяло българско.
Надписът гласи: „Покръсти се от Бога архонтът на България Борис, преименуван Михаил, заедно с дадения му от Бога народ в годината 6374 [866 г.]…“
Защо това е толкова важно? Защото това е документът за раждане на християнска България. Няма двусмислие. Камъкът декларира пред света три ключови факта:
- Владетелят: Борис е суверен („архонт“), чиято власт идва директно „от Бога“, а не като васал на Византия.
- Народът: Покръстен е „целият народ“. Това показва мащаба на събитието – от Дунав – до днешна Албания, българите стават част от християнския свят.
- Територията: Фактът, че този надпис стои на километри от Адриатическо море, е неоспоримо доказателство, че тези земи са били български, администрирани от българската държава и част от нейното духовно пространство.
Надписът става свидетел и на нещо още по-велико. Малко след поставянето му, княз Борис-Михаил прави своя втори гениален ход. Той посреща учениците на Кирил и Методий. И изпраща най-способния от тях – Свети Климент Охридски – именно тук, в областта Кутмичевица (където е намерен надписът).
Каменната колона от Балши е стояла там, докато Климент е създавал своята школа. Тя е „видяла“ как хиляди българи се учат да пишат на новата българска азбука. В Плиска и Преслав се ковяла политиката, а тук, в югозападните предели (днешна Македония и Албания), се ковял духът.
В продължение на седем години Климент обучава 3500 ученици. Гръцкият език от надписа в Балши постепенно отстъпва място на старобългарския език. Но колоната остава като паметник на началото – когато езическа България умира, за да се роди Европейска България.
Вековете минават. Българското царство пада под византийска, а после и под османска власт. Колоната с името на Борис пада в праха. Хората забравят написаното на нея. Може би са я използвали като строителен материал. Без да подозират, че върху този камък е записана съдбата на цял един народ.
И трябвало да дойде 1918 г., за да може науката отново да прочете тези редове. Оригиналът днес се съхранява в Археологическия музей в Тирана. Копие има в Националния археологически музей в София.
Какво ни казва камъкът днес? Надписът е вещественото доказателство, което не може да бъде фалшифицирано. Летописите могат да бъдат пренаписани, хрониките – манипулирани от пристрастни византийски монаси. Но камъкът не лъже за:
- Геополитическия мащаб: Той ни напомня, че България не е била просто малка балканска държава. А империя с излаз на две (понякога три) морета, чиято култура и администрация са достигали до сърцето на днешна Албания.
- Цивилизационния избор: Той маркира момента, в който сме избрали своя път. Ние сме един от най-старите държавни народи в Европа, приели християнството като държавна политика. И то – със самочувствието на равнопоставени.
- Единството: Надписът говори за „дадения му от Бога народ“. Той не дели хората – за Борис това е един народ.
Надписът от Балши е повече от музейна реликва. Той е граничен стълб на българския дух. Той стои в историята, за да помним нещо много важно. Където и да са днешните граници, културното и историческото пространство на България е много по-широко.
