България и робството в Средновековието
България и робството в Средновековието

Нека да погледнем един закон, който е бил в сила по времето на княз Борис Михаил: „Член 29. Който открадне свободенѣ човѣкъ и го продаде, или пороби, да се обърне на робъ, както е поробилъ свободния, и въ сѫщото робство да се постави. Член 30. Който присвои чужди робъ, скрие го и не го пуща на явѣ, виновенъ е прѣдъ господаря да му настани други такъвъ робъ, или да му даде цѣната.“ Това са предпоследните точки от т.нар. „Закон за съдене на хората“, възприет в България по времето на княз Борис.

Текстът е вариант на византийските норми, възприети след официалното покръстване на България. Фактът, че тези точки са запазени и в българската версия на „Еклога“ означава само едно – на територията на Първото Българско царство е съществувало робство и то е било регулирано от официалната власт.

Съществуването на робство в Средновековна България е добре известно на нашите историци. Темата обаче е неблагодарна за дискутиране. И по тази причина спада в категорията на неща, за които предпочитаме да не говорим. Като например факта, че Симеон е първия християнски владетел на голяма държава, който сключва съюз с мюсюлмани срещу свои единоверци. Робството обаче е факт. То не е било нито специално, нито изумително за нашите предци. Всъщност, през VIII-X век, робството е неразделна част от битието както на Близкия Изток, така и на Европа. А както може би знаете, България съвсем не е била извадена от контекста на епохата.

Робството в Европа и Средиземноморието
В нашата част на света, робството съществува отдавна. Всъщност, по-лесно е да се каже кога не е съществувало, отколкото кога го е имало. Формалният му край е през втората половина на XIX век. Тогава

Османската империя изпреварва САЩ и отменя робството в началото на 60-те години. Докато в Северна Америка по темата се води гражданска война.

От пепелищата на разрушената средиземноморска търговия от V-VII век, арабската експанзия създава нов вариант. Той набързо свързва земите от Атлантическия океан до река Инд в една огромна мрежа от пазари и търговски пътища. Тази грамадна глобална мрежа скоро се свързва и с пазарите в Индия и Китай.

В Европейската равнина, днес Русия, Украйна и Беларус, ловът на хора е не просто спорт, а индустрия. Русите, наричани още варяги, се превръщат в професионални робовладелци. В робство са отвлечени десетки, ако не и стотици хиляди в рамките на два века.

Печенеги и маджари започват да атакуват северняците, опитвайки се да отмъкнат ценните стоки. За да се предпазят от опасността, викингите създават поредица от опорни, укрепени постове по поречието на реките. Те скоро се превръщат в самостоятелни тържища и градове, които поставят началото на Киевска Рус. Две имена са достатъчен пример – Новгород и Киев. Робските тържища в тези два града скоро привличат търговци от цял свят.

Двете силни държави по поречието на Волга – Хазарският хаганат и Волжка България бързо намират своята ниша във вноса и износа на роби. Степните господари извършват набези срещу съседните племена в района на Урал и дн. Казахстан, след което продават пленниците по пазарите, разположени по поречието на р. Волга.

Византийската империя също има своето ключово място. Роби, купувани и залавяни по Северното Черноморие постоянно се пренасят на юг към Константинопол. Славянските племена в Гърция, Албания и днешна Сърбия са обект на постоянно преследване.

Ролята на България

Няколко големи търговски пътища минават през българските земи. Това са Виа Диагоналис, Виа Егнатия, Виа Понтика (по крайбрежието на Черно море).Също така – и самото течение на Дунав.

Както е добре известно, по времето на успешните походи в Тракия и Македония, българите постоянно отвличат пленници. Тези хора, които ние предпочитаме да разглеждаме без много внимание, в голямата си част биват продавани на тържища за роби. Тържищата несъмнено са съществували и южно, и северно от Дунав в българските земи.

Крум и Симеон са христоматийни примери. Между 809 и 814 година, десетки хиляди византийски войници и цивилни попадат в български плен. Можем само да гадаем какъв е статута на тези военнопленници. Но без всякакво съмнение, немалка част от тях биват или продадени, или използвани като роби. След победата при Ахелой, както ни информира извора „Чудото на св. Георги“, Симеон продал част от пленената византийска армия на търговците на роби.

Освен като участници в търговията, българите също така ставали нейни жертви. Набезите на печенези и маджари след 800 година, водели до постоянни отвличания на хора, най-вече сред живеещите във Влашката равнина и Бесарабия, но също и от Добруджа (както свидетелства „Чудото на Св. Георги с българина“). Успоредно с това, българи били вземани в робство и от нахлуващите византийски войски. Но тези набези да били далеч по-малко опасни от нахлуванията на степните народи. От своя страна, предците ни извършвали подобни действия по време на наказателните експедиции срещу славянските племена по поречието на Тимок и Тиса, по времето на Омуртаг.

Самият факт че при Борис I в законодателството е обърнато специално внимание на притежаването и търгуването с роби говори достатъчно само по себе си.

От една страна, цитираните по-горе закони регулират вътрешните за страната отношения към робовладелството, от друга се гарантира неприкосновеността на стоката по отношение на преминаващите през страната търговци.

Друг източник, който ни подсказва, че българите не просто са търгували с роби, но и са притежавали такива, се съдържа в отговорите на папа Николай до Борис I. Там, папата заявява, че на избягалите роби трябва да бъде пощаден живота. Но те трябва да бъдат върнати на своя законен господар и да му служат. А поведението им да бъде регулирано от действащите закони.

Всички тези забележки ни подсказват няколко неща. На първо място, темата за притежаването и контролът на робите е от изключителна важност за Борис. Това личи от поне два въпроса от запитването му до папата. На второ място, явно е че в България са съществували специфични закони, отделно от двата пункта в „Закона за съдене на хората“. Те са регулирали статуса и отношенията между господари и роби. На трето място, явно е че България, подобно на останалите държави, е имала специални превантивни мерки за недопускане бягството на роби зад граница. Граничната зона е била предназначена за възпиране на чужди войски, но и за задържане на бегълци.

Ако се върнем към извора „Чудото на Св. Георги“, там става ясно, че българските боляри са използвали множество роби в своите домакинства. Можем да предположим, че роби са били използвани широко и за всякаква домакинска работа, както и в селското стопанство. Защото

към този момент крепостническите взаимоотношения все още не са били разпространени по нашите земи.

И селяните не са били задължени с ангария към господарите си така, както във времето на Второто българско царство.

Количеството военнопленници и цивилни, които българите постоянно отвличат със себе си след походи във Византия подсказва, че употребата на робски труд не е нито спорадично, нито маловажно явление в живота на средновековното българско общество. Какъв точно е обхватът на този феномен предстои да бъде изследвано.

Оставете отговор

Please enter your comment!
Моля въведете името ви