Наемнци - снимката е илюстративна
Наемнци - снимката е илюстративна

„Воините на съдбата” във Второто българско царствоИсторията на средновековното военно изкуство е изпъстрена с най-различни сюжетни линии. Организирането на Кръстоносните походи, нашествията на степните племена и възходът на ислямските армии са сред най-познатите. Има обаче и такива, за които и учените, и популярната историография говорят относително рядко. Именно в тази категория попадат разказите за „воините на съдбата” – наемниците.

Съвременното ни общество почива на няколко фундаментални принципа в отношението си към войната. Един от тях е наложеното през XIX век схващане за наемничеството като безчестен занаят.В него хора без съвест и национални идеали продават живота си за злато, банкови трансфери и прочие форми на разплащане. Според същото схващане службата на чужда кауза или държава е повече или по-малко предателство към собствения народ.

Седемстотин години по-рано нещата стоят по коренно различен начин. Европа през XIII век е място, което съвременният човек трудно може да разбере. Понятия като нация, етнос и държава нямат нищо общо със съвременните значения на тези термини.

Наемничеството също има съвсем различен статус от този, който виждаме днес.

Да си наемник през Възходящото средновековие означава да си част от особена каста на мачовци-авантюристи.

Те не признават феодалния ред, вертикалната структура на обществото и порядките на епохата. Наемниците са буйни, шумни, екстравагантни и непокорни по отношение на стереотипи и норми. Това, в което вярват, е братството, скрепяващо всяка една дружина, както и нейните чест и престиж. Нарушената сделка, предаденият работодател и неизпълненият ангажимент са равносилни на самоубийство. Дружина, загубила престижа си, никога не може да се надява да получи изгоден договор.

Наемническите командири често се оглеждат за възможности за социално и политическо издигане на база на своите въоръжени мъже. Примерите за благороднически родове, водещи началото си от наемнически капитани са изобилни историята на Европа.

Още през 1185 г., когато Асен и Петър са унизени от Исак II Ангел, те се заемат да изградят сила, с помощта на която да си отмъстят. Гръбнакът на тази сила са наемниците. Двамата нямат своя държава, нито административна власт, на базата на която да свикат сбор на войски. Вместо това, залагат своето имущество и възползвайки се от роднинството си с куманите започват да сформират наемническа армия. С нейна помощ те искат да си отмъстят и да завладеят за себе си земи за себе си.

Освен страховитата куманска конница Асеневци се съюзяват и с влашки лидери, като техни отряди започват да служат под знамената на братята.

Третият ключов елемент е привличането на старопланинските разбойнически дружини, които в замяна на злато и плячка признават Асен за свой върховен лидер.

Впоследствие България постепенно започва да изгражда своята войска, базирана на византийската система. Но въпреки това, чак до времето на Йоан Асен II, наемниците остават ключови за развитието на военното дело. По времето на Калоян куманската конница съставлява около ½ от полевите армии. Легендарният владетел често наема и други съседни народи за своите походи. В армиите му редовно присъстват власи, албанци и дори гръцки наемници от Тракия.

Освен тях ранните Асеневци използват в своите редици и контингенти руски наемници, също договорени посредством близки семейни взаимоотношения. Именно един такъв отряд помага на Асен и Петър да си върнат контрола над централна Мизия през 1186-7 г. И пак те подкрепят Йоан Асен II при възкачването му на трона през 1218 г.

Куманите играят ключова роля във воденето на войни през първите четири десетилетия на XIII век. Техните леко въоръжени конни отряди са изключително ценна добавка към основните български части. Последният значителен кумански отряд, за който имаме сведения, служи на Йоан Асен II при Клокотница (1230г.). Идването на татарите през 1241 г. слага край на куманската конфедерация. Степните войни са погълнати от новата номадска империя, която се издига в Източна Европа – Златната орда.

                                                      Татарски воин

Първоначално Ордата извършват разорителни набези по нашите земи.

Ситуацията се изменя постепенно и след 1260 г. татарите от нападатели се превръщат в част от „воините на съдбата“.

Силите им започват да се сражават под знамената на местните балкански владетели.

Българите не правят изключение. Впрочем, един от първите засвидетелствани случаи на татарски наемници в българската армия е от времето на Ивайло. Той през 1278 г. наема Касим бег и мъжете му в своята войска. Татарите изиграват решаваща роля при победите му.

Влашката конница от земите между Дунав и Карпатите става постоянен елемент от армиите на Второто българско царство. Власите са втория по многочисленост чуждестранен контингент в армията на Асеневци след куманите. И по време на Тертеровци и Шишмановци запазват ключовата си роля на градивен елемент от полевите армии на България.

От началото на XIV век към наемническите отряди, ангажирани от българите, се прибавят и аланите. Войнственият полуномадски народ, служещ като съюзник на Никейската империя и Византия, започва да продава услугите си на българите още по времето на Теодор Светослав. Неговият наследник Георги II Тертер използва силен алански отряд, за да охранява новозавзетия Пловдив. Впоследствие Михаил Шишман също използва алански наемнически контингенти.

Ролята им е толкова сериозна, че Йоан Кантакузин отбелязва в хрониката си как българите били оставили отбраната на Източна Стара планина и системата от крепости там на „скитите“.

Факт е, че най-важните крепости по границата с Византия се охранявали от „воините на съдбата“.

В редиците на пловдивския гарнизон несъмнено са присъствали някои от прословутите унгарски отряди. Те обитавали граничните земи на унгарското кралство и служели на короната, но и на собствените си кесии.

Любопитно е да се отбележи, че за разлика от византийците, за българите няма информация да са наемали рицарски отряди, било от латинските княжества на Балканите или от Западна Европа, нито пък турци от Мала Азия. Причините за това са тесният византийски монопол върху контактите с тези държави и невъзможността на българите да ги транспортират до своите земи. Когато турци се появяват трайно на Балканите в средата на XIV век, те вече идват не като слуги на Византия, а като проводници на интересите на своите владетели.

Отделно от наемническите отряди по суша, Второто българско царство се ангажирало с още един аспект на средновековния военен бизнес. Това е изграждането на военноморски сили. Почти винаги това се случвало чрез привличането на много наемници, които сглобявали, екипирали и командвали корабите. По времето на Йоан Асен II страната ни разполагала с 25 бойни галери (много за времето).

Впоследствие военноморската традиция се пренася в Добруджанското деспотство.

Балик и Добротица използват наемници, за да поддържат бойния си флот. През 70-те години на XIV век те разгромяват една от силите в тогавашна Европа – Генуа.

Османското нашествие и предхождащата го Черна смърт (чума) унищожават голяма част от активите на Второто българско царство. И в крайна сметка довеждат, заедно с ред други фактори, до неговия колапс. Лишената от пари държава не може да има сериозни полеви армии. Както и да плати на наемници, срещу новите завоеватели.

Наемниците, използвани от Второто българско царство, не престават да съществуват изведнъж. Те се превръщат в основа на създадените нови наемнически мрежи, използвани от Османската империя в нейния възходящ период.

Оставете отговор

Please enter your comment!
Моля въведете името ви