Византия плаща на Тервел
Византия плаща на Тервел

Има един въпрос в средновековната българска история, който остава слабо проучена тема от родната историография – въпросът за наемничеството Въпреки че има данни, че нашите владетели са използвали често и много наемнически сили, тяхната роля остава недобре проучена. Подобно на търговията с роби, темата за присъствието на чуждестранни части в българските войски остава задълго на заден план. Причините са най-вече политически, а не научни. Въпреки това, изминалите десетки години не донесоха особена промяна в публичния дебат по темата за „воините на съдбата“ в нашата история.

Когато след 665 г. Аспарух пренася центъра на българската държавност в Бесарабия, той влиза в тесни взаимоотношения със славянските племена. Те населяват земите на днешна Южна и Източна Румъния и до тогава се намират под суверенитета на Аварския хаганат. В рамките на около 15 години България успява да отблъсне аварското влияние. И на свой ред заема ролята на върховна военна и политическа инстанция в земите по долното течение на Дунав. Вследствие на новата си роля, българите започват да привличат племенни подразделения като допълващи контингенти към своите войски. Дали може да се говори за някаква форма, сходна с федератите в състава на късноримските войски? Или пък за ползване на контингенти в замяна на дял от плячката (като форма на наемничество)? Въпросът още е нерешен.

Това, което е неоспорим факт е, че когато се използват, славянските отряди не се считат за интегрална част от армията.

Те действат като един вид помощни войски, повечето от които били наемници.

Българите използват славяните и в ролята им на речни части. Те поддържат връзката между българските основни части в Бесарабия, и аванпостовете, разположени южно от дунавската делта след 675 г. В хода на Аспаруховото завоевание на Мизия (680-81г.), изворите ясно подчертават ролята на славяните като подчинено, васално население. Неговото съществуване в рамките на държавата е тясно обвързано с ангажиментите им на погранична стража. В замяна на това те получавали определени дивиденти от централната власт. Така, северите били поставени да бранят границите с Византия. А Седемте племена – земите по протежение на рубежа с Аварския хаганат.

При управлението на Тервел самите българи влизат в ролята на наемници. Според нашата историография Юстиниан II си купува услугите на отряд от 15 000 души, ръководен лично от владетеля. Той му осигурява възвръщане на константинополския престол през 705 г. В замяна на своята наемна услуга, Тервел е удостоен с титлата кесар. Това е най-високото византийско дворцово отличие, давано на наш владетел. Успоредно с това му е дадена територия (т.нар. област Загоре), злато и скъпи стоки. През 711 г. и отново през 719 г., български контингенти получават средства от претенденти за византийската корона, за да действат в тяхна полза.

В периода на политическа криза между 735 и 777 г. българските владетели неколкократно използват славяните като допълващи части. Особено с оглед честите византийски кампании от времето на Константин V. При едно от сраженията обаче, славянският контингент преминава на византийска страна. Това поставя под въпрос същината на връзката между племенните вождове и владетелят в Плиска. Дали в случая може да се говори за измяна на васална клетва? Или за нарушаване на спогодба за определена военна услуга?

Напълно възможно е с оглед развоя на кампанията, ромеите да са предложили по-добри условия на славянските водачи. И това да е довело до смяната на страните.

Следващият сигурен случай на употреба на наемници идва през 811 г. След разгрома на основните български войски през юни/юли, Крум вкарва в действие славянски и аварски контингенти. Той ги вика специално за кампанията срещу Никифор I Геник. Наемниците изиграват своята ключова роля в битката при Върбишкия проход. А впоследствие – и по време на българските офанзиви в Тракия през 812 и 813 г. През 814 г., покрай готвената обсада на Константинопол, Крум отново свиква наемнически части, за да допълни своята полева армия.

Наследникът на Крум – Омуртаг, също се възползва от наемането на чужденци. През 827 г., владетелят се договаря с няколко от вождовете на пристигналите в Бесарабия маджари за съвместни действия срещу въстаналите византийски военнопленници, отведени отвъд Дунав по времето на Крум. През следващите няколко десетилетия, част от маджарските кланове остават в пряката орбита на България. Владетелите Маламир и Персиян вероятно също са си служели с техни контингенти по време на кампаниите в Тракия и Македония.

     Битката при Ахелой, изобразена в хрониката на Йоан Скилица.

В края на IX век маджарите преминават в лагера на Византия. За да им противостои,

Симеон привлича „воините на съдбата“ от новодошлия степен съюз на печенегите.

Това е войнствен народ, който заселва днешна Източна Украйна и земите между Волга и Дон в средата на века. През 899 г., малка българска войска, подкрепена от значителен печенежки контингент, нанася съкрушително поражение на маджарите при р. Буг. Като следствие на това цялата маджарска конфедерация е разгромена и изтласкана към Панония. Там техните потомци живеят и до днес. Само 18 години по-късно, ролите се разменят. Печенегите стават византийски наемници, а маджарите са привлечени в състава на Симеоновата армия по време на битката при Ахелой.

Краят на Първото българско царство също е свързан с наемничеството. През 968 г., Византия плаща богато, за да наеме варяжският княз Свейналд Ингварсон (известен у нас като Светослав I). Редом с основната си скандинавска дружина, той довежда наемнически контингенти източни славяни, маджари и печенези. Последните впрочем са почти постоянен враг на варягите, но в крайна сметка, парите не миришат. Силната наемна войска, наброяваща около 11 000 души атакува България и превзема столицата Преслав. Това позволява на византийския император Йоан Цимисхий да завладее Мизия след блестяща победа над варягите при Аркадиопол през 970 г.

Интересен и непроучен остава въпросът за употребата на наемници по времето на Роман и Самуил.

С оглед отчаяната борба срещу византийците, Самуил едва ли е подбирал силите, които вкарва в битка. В този смисъл, тесните отношения с някои сръбски княжества сигурно са довели техни контингенти в българската войска. Друг възможен източник на наемна сила са албанските планински кланове. Те започват да се превръщат във важен политически фактор именно на границата между X и XI век.

Археологията и историографията у нас имат пред себе си трудната, но наложителна задача да повдигнат воала на историята. И да разкрият повече за ролята на чуждестранните „воини на съдбата“ в историята на двете средновековни царства. Дори от откъслечните данни става ясно, че наемниците имат по-важна роля за съдбата на България, отколкото се е смятало до този момент.

Оставете отговор

Please enter your comment!
Моля въведете името ви