Юлия Вревская
Юлия Вревская

През 1860 г. руският писател Иван Тургенев издава романа „В навечерието“ (1860). В него Елена Стахова, млада дама от висшето общество, се влюбва в българина Инсаров, избягал от поробеното си Отечество. И макар всички да са против тази връзка, двамата се женят и поемат към България през Венеция.Там обаче болният отпреди това Инсаров умира. Елена пише на близките си, че няма за какво да се връща в Русия и че ще продължи напред. След което никой повече не чува нищо за нея. Но се говорело, пише Тургенев в края на романа си, че някъде на Балканите Елена станала милосърдна сестра… И какво общо има всичко това с баронеса Юлия Вревская, вече се питате вие. Просто прочетете този текст до края.

Всъщност историята, която искаме да разкажем, много наподобява тази история. И по един особен начин доказва, че животът подражава на изкуството, а не обратното…

Та, в 1860 както всички образовани хора в Русия, така и баронеса Юлия Вревская е силно впечатлена от Тургеневия роман… Дъщерята на генерал Варпаховский на 16 години се омъжва за 44-годишния барон Вревский, генерал. Той е служещ на Кавказ, но го раняват в битка, умира и тя остава вдовица на 19 години. Дали е знаела преди, дали тогава разбира, но мъжът й оставя три деца сирачета. Тяхната майка черкезка също е починала. И баронеса Юлия Вревская отива при император Александър II. Тя издейства те да бъдат признати за законни деца на барон Вревский, за да учат в училища за деца от висшето общество. И да наследят своя баща и неин мъж.

Александр II се погрижва и за вдовицата на генерала и прави Юлия Вревская придворна дама на императрицата.

И красивата, образована и изискана млада жена става част от руския елит. Постоянно пътува до Франция, Италия и къде ли не. Посещава опери, спектакли и изложби, общува с известни писатели, художници и композитори. Но дава ясно да се разбере, че иска да остане сама до края на живота си.

Така минават 10 години, докато внезапно Юлия Вревская изпада в немилост, неясно защо. Предполага се, че причината е самоубилият се съпруг на по-малката ѝ сестра Между другото, той е едно от децата на покойния барон Вревский. А поводът – предполагаемата ѝ връзка с Великия княз Константин, брат на Александър II… Злите езици отиват и по-далеч. Според тях Великият княз не е бил безразличен и към самата Юлия Вревская. Но какво значение има дали така е било.

И оттук нататък животът ѝ поема в съвсем друга посока. Тя напуска Петербург и заживява в имението си, а в 1873 се и запознава с писателя Тургенев. Никой не знае дали това тяхното е било приятелство или нещо повече. Защото са запазени нейните писма до него, сдържани и овладени, и само 2-3 негови. Но казват, че като човек на изкуството, Тургенев е бил влюбчив. А има и едни пет дни, в които Юлия Вревская гостува в имението му. За тези пет дни много се е говорело после, но какво значение има това. Важното е, че Юлия Вревская наистина е ценяла Тургенев, а той нея още повече.

Когато в 1876 в България избухва Априлското въстание, ехото му отеква с всичка сила именно в Русия.

Възмутен от заявения от Великобритания неутралитет, Тургенев пише смазващата сатира „Крикет в Уиндзор“. В нея кралица Виктория гледа как се търкалят не топки, а отрязани детски главички. В Русия почва да ври и кипи. Във Франция Виктор Юго надига глас:„Колят народ! Къде? В Европа!“, Английският политик Гладстон издава потресаваща брошура за ужасите в България. Джузепе Гарибалди – символът на революцията в Италия и той надига глас. В същото това време избухва и Сръбско- турската война, в която загиват и 1700 български доброволци. Но какво чудно, нали в края на „Хъшове“ Вазовите герои поемат от Румъния към Сърбия, за да умрат за България. Тогава така е било – кой където може, се е биел за родината.

И тогава баронеса Вревская преминава курс за милосърдни сестри. Продава имението си и с парите сформира женски санитарен отряд.

На 27 юни 1877 руската армия дебаркира при Свищов и започва Руско – турската война – за нас Освободителна. Юлия Вревская е насочена към военна болница в румънския град Яш. Там още на втория ден от България започват да карат ранени войници. А после настъпва пълен ад, защото има дни, в които карат по 3000 ранени. И казват, че дори корави мъже не издържали гледката. Юлия Вревская работи почти денонощно, защото ранените не свършват и не свършват, а милосърдни сестри недостигат. Налагат се непрекъснати оперрации, ампутации и т.н., отделно има и битови проблеми. Но кой ти гледа тези проблеми, четем в запазените ѝ писма до Тургенев.

И когато ѝ дават отпуск, тя не се връща в Русия, а с Руския червен кръст минава Дунава и пристига в полевата болница в Бяла. Там заварва самия ад, защото наблизо се водят боеве и ранените ги носят час по час.

На Тургенев тя пише:„Ние сме пет сестри на 400 души, ранените са в много тежко състояние. Утре чакаме нови 1500 човека…“.

А на сестра си:“Как мога да се оплача, като виждам толкова сакати, безръки, без крака и умиращи хора. Те страдат ужасно…“ На два пъти е и на „терен“ и под свистенето на турските куршуми изнася на гръб ранени. Тази жена до такава степен се раздава, че отива и в медицинския пункт край село Обретеник, при неспасяемите случаи. И когато почти я задължават да се върне в Русия в отпуск, тя се връща, но в Бяла. И в палатки и землянки превързва ранените, храни ги, мие ги и им пере дрехите. Завинаги е приключила със светския живот, баловете, валсовете и всичко останало, за което обаче не съжалява. Защото в Руско-турската война и на българска земя открива, че животът никога няма само един смисъл…

В края на декември 1877 Юлия Вревская се заразява от тиф, докато удържа буйстващ ранен войник.

Две седмици е на легло, втората така и не идва на себе си. А в първите дни на януари 1878 предава Богу дух. В последния ѝ път баронеса Юлия Вревская не е изпратена от висшето общество на Петербург. А ранените, за които тя се е грижела. До оградата на малката църква в Бяла ранени войници копаят замръзналата българска земя. И ранени войници я полагат в гроба – не в дантелени дрехи, а в сестринска престилка. Накрая българката, в чиято бедна къща е живяла Юлия Вревская, покрива със здравец гроба на жената, загинала за свободата на нейния народ. И останала завинаги в България.

И както Елена от „В навечерието“ на Тургенев отнася със себе си много тайни, така отнася много тайни в гроба си и Юлия Вревская. Между малкото ѝ вещи намират два плика, вероятно с писма. А на пликовете с нейния почерк пише в случай че умре, да бъдат изгорени. Волята ѝ е изпълнена. Въпросите дали е обичала някого и дали нея някой я е обичал и има ли това връзка с идването ѝ в България, остават и до днес без отговори. Защото тя така пожелава – личният ѝ живот да остане завинаги тайна.

Респектирани от този избор, тук казваме вечна памет на баронеса Юлия Вревская и всички, загинали за България, оставяме духовете им на спокойствие и затваряме вратата към миналото.

Оставете отговор

Please enter your comment!
Моля въведете името ви