Мачът на смъртта
Мачът на смъртта

9 август 1942 г. В окупирания от германците Киев се играе футболен мач. Играят отборите на германските пилоти срещу бившите играчи на „Динамо” Киев. Окупаторите искат съветските играчи да загубят мача. В противен случай ги грози смърт. Футболистите проявяват мъжество и смелост и побеждават противника. Дързостта им е наказана. Те са екзекутирани. Така съветската пропаганда представя тази история. В СССР тази среща е наричана „мачът на смъртта“.

Сега нека да видим истината. Както често се случва, тя се оказва малко по-различна…

За този спортен мач в СССР се пишат книги и се снимат героични филми. Още тогава обаче има много въпросителни относно автентичността на това събитие.

Игри с врага
Малко след превземането на столицата на съветска Украйна германците, по предложение на местни сътрудници, възобновяват спортните събития тук с участието на местни спортисти. По този начин те искат да създадат подобие на нормален живот. Участниците получават допълнителни хранителни дажби.

Един от футболните отбори е създаден в Пекарна № 1 от нейния чешки директор Йозеф Кордич. В предприятието му работят няколко бивши играчи на „Динамо“ (Киев) и други клубове, като редица спортисти са нарочно изтеглени от лагерите за военнопленници.

„Старт“, както е наречен отборът, започва блестящо да разбива противниците. Сред поразените съперници са отборите на германските железничари, артилеристите и унгарските пехотинци. На 5 август 1942 г. съветските играчи побеждават с 5:1 отбора на зенитчиците, пилотите и механиците от киевското летище „Флакелф“.

За 9 август е насрочен реванш, който в крайна сметка е наречен „мачът на смъртта“.

Отборът на "Фланкелф"
Отборът на „Фланкелф“

Фатален мач?
„Бяхме с униформа като на националния отбор на СССР – червени фланелки и гащета, бели шорти, – твърди по-късно играчът Макар Гончаренко. – Приказките, че сме я имали специално подготвена за двубоя с пилотите и играчите на „Зенит“, са глупости. Просто не разполагахме с друга такава. Това, с което се сдоби Трусевич (вратарят) в самото начало, с него играхме през цялото време, без никакви хитрости“.

Съветската версия на събитията твърди, че преди мача германски офицер е влязъл в съблекалнята на „Старт“ и е поискал да отстъпят, защото в противен случай съветските играчи ще бъдат наказани. За този епизод обаче няма документални доказателства.

Съдията е един оберлейтенант от Вермахта на име Ервин, но не са записани фалове в полза на германския отбор.

Мачът е оспорван и завършва при резултат 5:3 в полза на „Старт“. Отборите си правят обща снимка, след което съветските играчи се отправят към съблекалнята, за да празнуват.

Арести
След мача киевският градски комисар Фридрих Рогауш налага забрана за провеждане на мачове между съветски и германски отбори. На играчите на „Старт“ обаче не са наложени санкции. Те продължават да работят в хлебозавода и на 16 август разгромяват с 8:0 отбора на служителите от държавните институции и работниците от фабриката „Рух“.

На 18 август обаче започват арестите на играчите на „Старт“.

Задържани са само бившите играчи на „Динамо“, включително Александър Ткаченко, който не участва в „мача на смъртта“. Общо – десет души. Бившите играчи на „Локомотив” (Киев) или не са арестувани, или са освободени.

За основна причина за ареста се смята принадлежността им към футболния клуб „Динамо“, който е под юрисдикцията на НКВД. Гестапо смята, че съветските футболисти са служители на органите на Държавна сигурност. И – че изпълняват или разузнавателни задачи, или подривна дейност в Киев: смесват счупено стъкло в брашно, което се доставя на германските части.

Един от арестуваните, Макар Гончаренко, по-късно разказва: „Победихме „Рух“ с всички сили, 8:0. Беше 16 август. И тогава Жорка Швецов (организаторът на „Рух“) се оплака, че нарушаваме режима, водим свободен живот, популяризираме спорта на Съветите. Той ни натопи. Германците провериха предвоенните плакати, за да видят кой от „Старт“ е играл за киевското „Динамо“, и ни изпратиха в лагера.

Николай Коротких наистина е бил служител на НКВД в началото на 1930-те години. Той така и не излиза жив от затвора на Гестапо. Александър Ткаченко е застрелян при опит за бягство. Още осем души са изпратени в концентрационния лагер „Сирецки“.

През зимата на 1943 г. има инцидент, при който е ранено кучето на коменданта.

За наказание разстрелват група затворници, сред които трима футболисти.

Други четирима успяват да избягат, когато Червената армия приближава, а Павел Комаров е отведен на работа в Германия. След края на военните действия той се мести в Канада.

Митът
Така от петнайсетте участници в „мача на смъртта“ загиват четирима, като смъртта им по никакъв начин не е свързана с резултата от мача срещу „Флакелф“ на 9 август 1942 година. Всички останали играчи оцеляват благополучно по време на войната.

Легендата за героичния мач се ражда още през 1946 г. и през следващите години се разраства с художествени детайли. За „мача на смъртта“ в СССР са написани книги, създадени са филми.

През 1965 г. загиналите участници в „мача на смъртта“ са наградени посмъртно с медали „За храброст“, а оцелелите – с медали „За бойни заслуги“. Георгий Тимофеев и Лев Гундарев не са наградени по никакъв начин – по време на окупацията те служат в полицията, а след освобождението на Киев получават до десет години в лагери.

Дори в съветско време обаче не всички са съгласни с героичната интерпретация на събитията около „Мачът на смъртта“.

Така през 1971 г. майорът от КГБ Удин пише в доклад до председателя на Комитета за държавна сигурност на Украйна генерал-полковник Фьодорчук, че футболистите „в час на изпитания за Родината“ са останали на окупираната територия и са подкрепили „инициативата на предателите на Родината от представителите на градската управа“ за създаване на футболни клубове.

„При наличието на такива данни, – отбелязва Удин, – всичко, което е направено досега по отношение на възхваляването на бившите футболисти на „Динамо Киев“ в пресата и киното, ми се струва сериозна грешка“.

Оставете отговор

Please enter your comment!
Моля въведете името ви