Розовите пясъци
От 20февруари до 18 март галерия ПРОЛЕТ представя РОЗОВИ ПЯСЪЦИ / НАМИБИЯ, изложба – живопис на ДЕСИСЛАВА МИНЧЕВА. откриване: 20 февруари  17.00-19.30ч. 
Розомите пясъци на Десислава

Ето какво разказва авторът за изложбата:

РОЗОВИ ПЯСЪЦИ

Ако изобщо има случайности в нашия живот, то аз отидох в Намибия именно така – случайно. После, в рамките на 2 месеца, заминах и втори път. Пътувахме заедно със сина ми, но за краткост ще пиша в първо лице, ед.ч.

Това, което видях, изпитах и преживях там, беше неочаквано, въпреки предварителната информация. То беше напълно ново за мен и всъщност – любов от пръв поглед. Силна, въздействаща красота и странност, които те карат да преосмислиш всички предишни представи и клишета. Още в началото знаех вътрешно, че трябва да запазя в картини (не само в снимки) това усещане за величието на природата и се надявам изложбата в галерия ПРОЛЕТ да бъде начало на проект с продължение.

Не е възможно да се опише с думи онова очакване да се разсъмне в пустинята Намиб, за да се сблъскаш с абсолютната, нереална красота на розовите пясъци – перфектни в природната си геометрия, с резките светлини и тъмносини сенки, трудно е да изразиш смайването си и пълнотата на усещането пред безкрая и съвършенството на земните форми и желанието да задържиш мига, преди светлината да промени пейзажа буквално за минути… Катеренето по 300-метрови огромни дюни и издигането до върха, тъмночервените до абсурдност пясъци до океана, архаичните каньони и необитаеми планини, племената, до които се докосваш истински – екзотични за нас и напълно автентични все още, стадата тюлени и езерата, порозовели от колонии фламинго, нощното небе с ярък Млечен път и неизброими звезди в непознати конфигурации, надвиснали над теб сякаш на пластове… Дивите животни, разхождащи се из места, съществуващи от момента на сътворението си и останали непокътнати досега… Всичко това е нещо, което ни кара, дори изисква да поставим себе си на полагаемото ни се място – мънички прашинки, обитаващи закратко големия свят. Бихме могли и трябва да му засвитетелстваме поне нашата възхита и любов, поне това! В Намибия ти се иска да удължиш даденото ти време живот и да успееш пак да видиш тази безмерна красота. Но даже да не ми е писано да стоя отново безмълвна сред дюните, даже да не успея повече да бъда зрител и участник в този грандиозен спектакъл, знам, че спомените ми за това място ще ме съпровождат до края. В Намибия сякаш се връщаш там, откъдето е започнало всичко на Земята. Преживяванията по онези земи са някак много дълбоки, архетипни. Истински! Извън безусловната красота, ти по особен начин се сблъскваш със самото Сътворение, незавоалирано и незацапано от цивилизационен прах. То и затова е толкова силно това място!

Видяхме мъртви тюлени по брега, някакви тъмни скулптури, зловещи, но и умиротворени. Вълните ще ги приберат… Живите бяха до нас и с нас, издавайки невероятни радостни звуци, които те карат да се усмихваш. Един от тях дойде до мен и легна на гърба ми…Как се забравя това? Жените и децата от племето химба, с техните дрехи и украшения и с оранжевите им, намазани с глина коси – излъчващи първичност, но и достойнство… и очите им – някак златисти, особено на бебетата, живи и хипнотични! Племето хереро – друг невероятен свят – толкова красиви в цветните си, дълги рокли на фона на пустинните планини, че изглеждаха като персонажи от пиеса, създена от необуздана фантазия. Каньоните и скалите – мощно нагънати, безлюдни, страшни и омайващи едновременно… Залезите – като никъде другаде, обагрящи в кармин всичко, и изгревите – оранжев блясък, разрастващ се в чиста, жизнена светлина… Абсолютно невъзможно е да бъде нарисувано всичко това! Художникът (или поне при мен е така) е изправен пред неравна битка с природата, обречен да я загуби. Но въпреки всичко тръгваш да си мериш силите с нея, някак не успяваш да се откажеш. Не можеш, а и не трябва да си буквален в пресъздаването й, но пък ти е трудно и да я трансформираш по твоему, защото ще я лишиш от нейната мощ и автентичност. Много, много трудна задача!

Опитвам се да предам в картините си своето огромно възхищение от земята на Намибия и от духа на мястото, от неговата безкомпромисна красота и сила, но трябва да вдишате въздуха там, да изпиете едно страхотно кафе в последната бензиностанция преди пустинята, да пропътувате дълги часове, обвити в бял прах, до някое жадувано място и едва тогава да усетите поне малко тази страна. Едва тогава….  А аз ще продължа да се боря с нея и най-вече със себе си!

Десислава Минчева, 2024

Оставете отговор

Please enter your comment!
Моля въведете името ви