Индианците Уинебаго, живеещи по бреговете на река Уисконсин, разказват зловещата история за Пещерата на смъртта. Събитията в нея се случват малко преди белите колонисти да дойдат по тези земи.
Един ден двама индиански тийнейджъри отиват на лов за елени в район на гористи скали близо до селото им. Времето е ясно, а момчетата са опитни ловци и следотърсачи, но до вечерта не се прибират. Два дни по-късно хората се разтревожват и десет мъже, които са най-добрите следотърсачи на племето, са изпратени да търсят момчетата.
Следотърсачите бързо намират следите на тийнейджърите, които се виждат между дърветата и водят до тъмна дупка под камъните. Никой не знае за тази пещера, а следите на момчетата водят навътре, но не и обратно, така че става ясно, че те са някъде под земята.
Решено е двама души да влязат и да проучат прохода на пещерата. Минават час, два, три, но те не се връщат и не отговарят на виковете на останалите. Изведнъж тези, които стоят отвън, чуват човешки гласове от дълбините на пещерата. Гласовете пеят необичайно мелодична песен с „тъжни нотки“, но е толкова приглушена, че е невъзможно да се разберат думите или колко хора пеят.
Още няколко души влизат в пещерата, но и те не се завръщат. И като че ли колкото повече хора изчезват, толкова по-силна и ясна става далечната песен. В резултат на това от група от десет души остават само двама.
Уплашени от зловещата ситуация те побягват обратно към селото.
Разказват за странната пещера на своя водач Великия орел и още на следващия ден той изпраща голяма група от сто опитни воини в пещерата. Те решават да използват хитра тактика – да влязат в пещерата, образувайки жива “верига“, държейки се за ръце. Мислят, че така никой не може да ги нападне неочаквано.
Но изведнъж вторият на „веригата“ осъзнава, че първият просто е изчезнал. В един момент той държи ръката му, а след секунда в дланта му няма нищо. Момента, в който казва на третия за това, той също изчезва. Така по веригата всеки следващ просто изчезва в тъмнината без писъци и шум, сякаш се изпарява във въздуха.
В крайна сметка някой от веригата най-накрая осъзнава, че ги заплашва неизвестна опасност. Оцелелите побягват обратно към изхода в паника. Когато са вече навън от дълбините на пещерата отново се чува тъжната песен. Воините са много уплашени, този невидим враг се оказва много по-коварен и по-силен, отколкото са очаквали. Тогава на един от тях му хрумва нова идея. Решават да пуснат един разузнавач в пещерата, като го връзват здраво с въже.
Човекът влиза в пещерата и въжето бавно се размотава, докато върви навътре. Тогава той внезапно спира да се движи, и когато въжето е издърпано назад на края му няма никой. В същото време възелът на въжето, с което човекът бил вързан около кръста си, все още е здраво затегнат. Сякаш в един миг индианецът е престанал да съществува. Тогава всички отново чуват далечната бавна песен.
Великият орел осъзнава, че са изправени пред нещо свръхестествено.
Той заповядва на хората си незабавно да се върнат в селото и обявява пещерата за „забранено място, на което никой да не ходи“.
Но вождът се обсебил от тази пещера и не можел да спре да мисли за нея. След известно време Великият орел и няколко воини отново отиват до странното място. Там е тихо, спокойно и не се чуват песни, затова се осмеляват да влязат вътре.
Те бавно се придвижват напред, осветявайки прохода с факлите си. Изминават доста дълъг път от входа без да изгубят нито един човек. И тогава изведнъж проходите започват да се стесняват, а таванът става все по-нисък, но Великият орел заповядва да продължат да вървят напред. Проходът става толкова нисък, че трябва да пълзят на четири крака.
Пътят ги отвежда в голяма зала, където пред очите им се разкрива ужасяваща гледка – навсякъде по каменния под лежат човешки скелети, има десетки или дори стотици от тях. Всички те са в едно положение – с лице надолу и с протегнати напред ръце.
Скелетите не са разпръснати, а са подредени в сложни комбинации, очевидно умишлено с някаква неизвестна цел. В средата на формите от скелети се издига огромен каменен трон.
Индианците са обхванати от ужас и се измъкват от това зловещо място възможно най-бързо. По-късно блокират входа на пещерата с камъни и забраняват на хората от племето дори да говорят за онова място, така че всички да го забравят. Въпреки това пещерата не е забравена и
за нея започват да се разказват легенди, давайки й името „Пещерата на смъртната песен“ или още „Пещерата на смъртта“.
Времето минава и през XIX век германският имигрант Пол Зайферт, който пристига в Уисконсин, се натъква на пещера в гората, която не е отбелязана на картите и чийто вход е блокиран с камъни. По онова време, Зайферт и негов приятел претърсват района събирайки индиански артефакти от изоставени селища, за да ги продадат на колекционери. И определено са чували легендите за Пещерата на смъртта.
Те махат камъните от входа, влизат в пещерата, вървят дълго време по криволичещи проходи и стигат до голямата зала със скелетите. Останките все още лежат там, подредени в сложни форми. Зайферт, който очевидно е смел човек, се кани да разгледа скелетите, за да събере оръжия и бижута от тях, когато внезапно мъжете чуват ужасен и силен звук, сякаш „вой и стенания на психично болни хора, които умират от мъчения”.
Този звук изобщо не прилича на красивата песен от легендата. Зайферт и приятелят му побягват бързо навън. Те са толкова уплашени, че впоследствие не казват на никого за местоположението на Пещерата на смъртта, отнасяйки тайната със себе си в гроба.
