Александър Илиев Секулов е български писател, поет и журналист. Но казва, че голямата му страст е театъра.
Завършва Средно специално художествено училище за сценични кадри със специалност помощник-режисьор а след това и българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“.
Работил е като журналист и редактор във вестниците „Марица“ и „Новинар“ 1991–1997.
Автор на ежедневната рубрика „Под игото“ на вестник „Марица“ от 1993 година, за която е носител на наградата „Пловдив“ за журналистика. Водещ на предаване в радио ТНН в периода 1993-1995 година. Изпълнителен директор на Европейски месец на културата – Пловдив, през 1999 година.
Автор и издател на списанията „Фрагменти“ (1990) и „Петното“ (2004).
Днес ще поговорим с Александър Секулов за това, как се носят много дини под една мишница, може ли наистина някой да бъде добър във всичко.
С Александър Секулов разговаря Янчо Николов.
Господин Секулов, писател, поет, журналист, не са ли много дини за под една мишница?
Коя е голямата Ви страст?
За мен всичко е слово и всяко едно занимание с него ми доставя радост и някаква форма на облог със себе си. Дали можеш да направиш това, дали можеш да направиш онова. Трябва да ти носи радост. Първо на теб, ти си този, който го прави.
С една дума – дилетант във всичко?
Никога не съм бил дилетант. Не смятам, че правя дилетантски работи. Може би навремето, като студент съм бил такъв, както всеки един, но сега съм далеч от този етикет, който се мъчите да ми пришиете. Обичам това, което правя и го правя професионално и с огромно желание и отдаденост. Питахте ме, кое ми е страст. Отговарям Ви – нямам предпочитания, въпросът е да е слово.
Повлия ли Ви по някакъв начин баща Ви, актьорът Илия Секулов?
Като бях млад си мислех, че едва ли не сам съм се създал. Но сега, колкото повече време минава, разбирам, колко много дължа на майка си и баща си. Младостта е немилостива работа към родителите. Хубаво е човек да си поживее твърде дълго, за да може да си спомня после с благодарност за всичко, което са ни дали. Сега разбирам, че всъщност това, което съм дължа на майка си и баща си. Те са ми дали всичко. И изкуството, като среда и обект, защото не познавам друг живот освен този на театъра и литературата.
Споменахте, че сте взели и от майка си и баща си. От баща Ви разбрахме – актьорското майсторство, но не разбрахме от майка си, какво взехте? Доколкото ми е известно тя е гъркиня, нали? Наследихте ли гръцкия манталитет?
Не, аз съм с българска и гръцка кръв, но съм изключително с българско самосъзнание. Определям се, като човек – българин. Цялото ми образование, цялата ми хуманитарна подготовка е българска. Мисленето ми е оформено от българската литература и поезия. Аз самият работя на български. Това е ясно.
Аз съм българин със смесени корени, което ми дава вътрешна широта. Много по-късно в живота си открих Гърция, като метафизика. Разбрах, че пейзажите й много ме вълнуват по някакъв силен начин. Но това е на късен етап. Бях вече над 40-годишна възраст.
Били сте журналист. Работил сте в няколко медии – Новинар, Марица и т.н. Защо станахте журналист, а не да кажем учител по литература и български?
Избрах журналистиката, защото нямаше друго с какво да се занимавам. Винаги съм преценявал учителстването като нещо, с което не мога да се справя. Нямам ужасно голямата енергия, която е необходима за да станеш учител. Прецених, че нямам такава енергия.
Да се изправяш пред деца всеки път е толкова отговорно, толкова те изсмуква от сила и енергия, че реших да не го правя. Макар че и досега от време на време преподавам на деца курсове по творческо писане. Много е изморително. Който не разбира, колко е изтощаваща учителската професия, значи нищо не разбира.
А журналистиката, според Вас е много лесна и всеки я върши, защото няма какво да прави, така ли?
Не ме разбирайте погрешно. Не съм казал подобно нещо, няма и да го кажа никога. Журналистиката е една от най-отговорните професии в света. Но казвам, че учителската просто много изтощава. Аз обичам журналистиката и ценя всички свои колеги и труда им. За мен тя беше призвание, а учителската работа е прекрасна, но е много отговорно да работиш с деца.
Какво мислите за журналистиката днес? Има ли свобода на словото, според Вас? Можем ли да говорим за свободна журналистика? За така наречената – демократична журналистика, която реално изпълнява функциите си на четвърта власт, която регулира и ревизира останалите три?
Как да кажа. В трудни времена се намираме. Не само, че се възраждат имперското образование, но и имперските практики. От друга страна уникалността на журналистиката се разми във всепозволеността на социалните мрежи.
В известен смисъл, всеки е журналисти на самия себе си. Какво ял, къде пил, какво го вълнува и т.н. Добрата журналистика предполага все пак, светът да е вертикален. И някъде нагоре по вертикала стои способността да осмисляш и да изразяваш.
В момента със социалните мрежи светът стана едноредов. Мнението на професора е удавено в мнението на десетки хиляди хора, които по принцип трябва да им се отнеме клавиатурата. Но, ще видим.
Засега обществото е съществувало в пирамидата на знанието. Почвам да си мисля, че пирамидата на обществото всъщност е вече обърната. Много малко посветени хора, много незнаещи, които разширяват пирамидата на незнанието.
Създал сте два музикални клуба в Пловдив. Има ли страст към музиката?
Аааа, не. Нямам никаква страст към музиката. Това, че съм създал два клуба, нищо не значи. Това е по-скоро начинание, в което съм намерил общ език с партньори, които разбират от музика. Правили сме концерти с тях, но аз самият съм пълен музикален инвалид.
Каква оценка ще дадете за театралната култура днес
Каквато е и за литературната – развива се чудесно. Моите колеги във всички театри в страната заслужават поклон за всеотдайността, с която работят. Заслужават поклон за постиженията, които правят. Имаме театрална мрежа, която на всяка цена трябва да запазим и развием. Ние просто не можем да хванем цялата картина.
Защо да не можем?
Тя е много богата и много интересна. И е богата и интересна с историята на много театри извън пределите на София.
Вечният „банален“ въпрос ще Ви задам – Не се ли отделят прекалено малко пари за театър, култура, изкуство?
Вижте, моето мнение е, че пари в България има – няма идеи.
Е, как? До преди малко ми разказвахте за постиженията в театъра, а сега нямало идеи.
Ами от къде да знам защо така няма. Престанали сме да раждаме, не раждаме достатъчно . Просто една празна опаковка.
Значи ли това, че има отлив от тези изкуства?
Не, не води, а напротив. България има една доста капризна и една доста многобройна за броя на населението си публика. Никакъв упрек не мога да имам към българската читателска и театрална аудитория. Заслужават изключително уважение.
Кажете ми тогава, кои са, според Вас, най-големите проблеми на културата в днешно време? Проблемите за които никой не желае да говори? Коя е темата табу там?
Ние не можем да изграждаме съгласие. Това е много голям проблем. Първо, не можем да анализираме достатъчно добре, безпристрастно. Не можем да посочваме проблеми и да правим дългосрочни политики. Всичко се разбива в лични, гилдийни интереси. И до там. Ние сме царе в това, така да се замислим върху нещо, че да не го променим.
Ваши проекти, по които работите?
Многобройни са/ Нека да излязат и ще Ви уведомя, обещавам. Но сега предварително не желая да ги коментираме. Не обичам да вдигам аларма покрай себе си. Не смятам, че е прилично.
