Силвия Монева

Леката атлетика е известна като „царицата“ на спортовете и има дълбоки корени и традиции в България. Страната има множество титли от балкански, европейски и световни първенства, както и от Олимпийски игри.

Много са българските имена от близкото минало, които са вписани със златни букви в книгата на този така популярен спорт.

Стефка Костадинова — 209 см (1987 — неподобрен досега), Йорданка Донкова — 12,21 сек (1988 — неподобрен досега), Йорданка Благоева — висок скок 194 см, 1973,  Мария Вергова – Петкова – диск, 71,80 м, 15.07.1980 г. в Солун, Антоанета Тодорова – Селенска – копие, 71,88 м, 15.08.1981 г. в Загреб, Людмила Жечева – Андонова – висок скок, 207 см, 1984 г. в Берлин и много други.

През последните  три десетилетия, леката атлетика в България забуксува на едно място. Ако по-рано нашите лекоатлети обираха златните медали и поставяха световни, олимпийски и европейски  рекорди, то днес това е само далечен спомен от славните времена.

Защо се случи тази деградация и в спорта на страната ни? Кой, къде, как и защо сбърка някъде и къде е държавата? Абдикирали ли са държавните институции от спорта в страната ни и защо няма адекватна спортна политика? Въпроси много, отговори от държавните институции малко.

Търсейки отговорите се срещаме с една от звездите в леката ни атлетика от онези „златни времена“, Силвия Монева.

Родената  в Русе на 22 август 1965 година Силвия израства в спортно семейство. Баща й Димитър Христов е бил надежден футболист в „Дунав” Русе.

Естествено е той да насочи децата към спорта. През 1978 г. Силвия Монева  е присъединена към групата на Георги Драганов. Започва упорита работа. Силвия има до себе си не кого да е, а самата рекордьорка в леката атлетика -Анелия Нунева. Резултатите не закъсняват.

На републиканското на стадион „Васил Левски” на 5 август 1981 година Силвия става шампионка на България на 100 м препятствено бягане. Резултатът – 14.44 сек. Добре, но препятствията са на „първа дупка” – високи са 76.2 см. А разстоянието между тях е 8.25 м. През следващата 1982 година Силвия опитва „женските” хърдели – високи 84 см и с разстояние 8.50 м. Не се получава!

Драганов решава да я насочи само към спринта. Още на републиканското в зала във Веселиново през февруари 1983 година Монева е шампионка на 60 м – 7.90 сек. През лятото в София Силвето става шампионка и на 100 м за девойки старша – 12.00 сек.

Пращат я на Балканиадата в Букурещ. Там заедно с Петя Параскова, Малинка Гирова и Диана Йовчева Силвия става балканска шампионка в щафетата 4х100 м с нов рекорд 45.56 сек. Десет дни по-късно Силвия заминава за Рига, Латвия. На състезания там тя не впечатлява особено на 100 м. Но треньорът Драганов е забелязал взривната сила и отскокливостта на Христова.

Малко по-късно Силвия поставя държавен рекорд на скок дължина 7 метра. И до днес този рекорд не е подобрен от никой наш състезател. Още една причина за да разговаряме с Монева по темата.

С нея се срещна нашият репортер Янчо Николов

Силвия Монева сега

Здравей Силвия, моите поздравления! Вече 36 години твоят рекорд стои неподобрен. Помниш ли деня в който го постави? Къде и как се случи това?Трети август 1986 година на стадион „Васил Левски“ – България, неделен ден, турнирът се казваше „Бели, зелени, червени“. Сега не зная дали въобще го има.

Какво мислиш по въпроса, че над 30 години рекордът ти стои неподобрен? Не означава ли това, че няма никакво развитие в леката ни атлетика и като цялост в спорта ни от тогава насам? Как да си го обясним това? Така ли не се намери един състезател, да подобри рекорда, който си поставила?

Няма мотивация, няма стремеж за спортни успехи. Сегашната младеж е прекалено заета с компютри, наркотици, алкохол. Те са я завледали просто, тези пороци.

Младото поколение има интерес към спорта, като цяло. Тук в Русе по няколко пъти в годината се организират турнири, ходя да награждавам състезателите, има млади деца, които спортуват, но не е това, което беше навремето. Няма я тази мотивация.

Не мога да си обясня точно по каква причина е това, но във т между 1-ви и 5-ти клас, когато трябва да се полагат основите на бъдещи състезатели по лека атлетика, не се прави нищо.

По принцип няма значение какъв е спорта, дали лека атлетика, дали баскетбол, футбол и т.н. Това е възрастовата група, която е най-идеална за моделиране на бъдещи спортисти.

Не може да станеш на 18 години и да решиш тогава, че искаш да ставаш спортист. От 1-ви до 5-ти клас е групата, която трябва да се наблюдава и според интереса и даденостите на детето, да се насочи към определения спорт и да се работи с него. Това го няма.

Не се набляга активно върху спорта в училищата. Например тук в Русе, треньорите по лека атлетика много трудно събират групи за тренировки. Друг е въпроът, че децата много бързо се отказват, нищо не ги мотивира, не се раздават безплатни екипи, безплатни спайкове.

А това се правеше навремето. И като цяло, държавата я няма никъде и нищо не полага за да създаде един интерес към турнирите, които хората организират. Не се отпускат и стимулиращи награди за състезателите.

Преди имаше едни малки награди от 10-20 лева в плик за състезателите, но явно им се видяха много и сега няма и такива награди. Как да стане!? Как да се случват нещата, когато няма държавна политика!? Един гол медал и това е. Тук, в Русе, така стоят нещата.

От тук са излезели големи състезатели, цяла плеяда – Нунева, Марков, Евгени Игнатов, Аз и още цяло „котило“ звезди, които дадоха много на спорта. Към настоящия момент ми е голяма болка. Няма нищо. Мисля, че и за другите градове е така.

Единствената школа, която е доста напред, е пловдивската школа. От там нататък всичко е леш!

Силви, защо така се получава? Не си ли си задавала този въпрос през годините?

Цялата държава е такава в момента, че спорта да не е такъв. Спортистите в България отцеляват. Особено през последните 10-15 години положението се е влошило. Никой не им обръща внимание.

Никой не обръща внимание и на децата, на тяхното здравословно състояние. Не ги мотивират, не ги насочват и ангажират със спорт. Знаете ли, че паралелките в спортните училища са почти празни.

Влиза се много лесно, а преди години борбата беше изключително трудна, за да те приемат в спортно училище. Все пак от там излизат надежди за българския спорт. Сега не е така. Имат други интересни неща, които им отвличат вниманието. И както казах, няма как да станеш на 18 и тогава да решиш, че искаш да си спортист.

се прави от ранно детство. Аз например започнах от 7 годишна да тренирам. Започнах атлетика, плуване и гимнастика. Постепенно двата спорта отпаднаха и така останах в атлетиката.

Нека се върнем отново на атлетиката. Колко най-близко до държавния ти рекорд са стигали други лекоатлети в България? Колко е деляло някой друг  това да се изравни с рекорда ти или да го подобри?

Това беше по мое време, не сега. Разбирайте от 1983-та година, до Сеулската олимпиада 1988 година. Бяха поколение от 3-4 скачачки в България, които буквално скачаха през сантиметър, през два, през три.

Следващото постижение, след моето, беше 6.91 метра в зала. Направи го една много добра лекоатлетка  – Магдалена Христова, която се състезаваше 5-6 години след мен. Моят рекорд в зала беше същият.

Държах двата рекорда и в зала, и на открито. Има разлика между двете дисциплини. Няколко години след като се отказах, тя подобри рекорда ми в зала, но не успя да подобри постижението ми от 7 метра на открито.

Приближавала се е до 6.86-6.90 метра, но не е успявала повече от това. Световния рекорд е 7.40 метра, а европейския 7.35 метра. Аз държа държавния 7 метра вече 36 години и чакам да стисна ръката на подобрилия го.

Какво мислиш за допинг скандалите, които съпътстват спортните събития? Непрекъснато чуваме, че този или онзи спортист е отстранен за положителна допинг проба. Това е не само у нас, а и по света. Нормална ли е употребата на допинг в спорта и по твое време така ли беше? Вземахте ли допинг? Сега май допингът е станал част от спорта?

И по мое време го имаше това нещо, но не беше толкова разпространено. Лично аз не съм вземала допинг и не знам, какво значи да се натъпчеш с него.

По онова време, когато аз се състезавах, беше и първият скандал. Тогава първият лекоатлет хванат с допинг в България  – Людмила Жечева Андонова, световната рекордьорка, преди Стефка Костадинова, която беше, също лъсна с положителна проба.

И тогава го е имало, но не го одобрявам. Това означава, че има недостатъчно добре подготвени спортисти, които не разчитат на сила, бързина, взрив, качества, които трябва да притежава спортиста, а прибягват до медикаменти.

Това естествено става със знанието на треньори, лекари, които наблюдават приема. Така че това го е имало и по времето, когато се състезавах, има го и сега, но сега е много масово явление.

Може би са по-изчистени допингите, но да ви кажа честно не съм особено компетентна по темата. Затова се старая да дам общ отговор. В конкретика не съм запозната.

Никога не съм вземала, не знам и какво е чувството, като вземеш. След всяко европейско, световно, олимпиада, винаги ни тестваха и бяхме чисти.

Имало е случаи и по два пъти. През 1985 година в Кобе на универсиадата, където спечелих бронзов и сребърен медал и бягах в щафета 4 по 100 метра, ме тестваха два пъти. И не само мен, всички състезатели.

Нека да обобщим през твоя поглед, защо се срина толкова много нивото на спорта в България, през последните 33 години?

Единственото обяснение, което аз имам и съм на 99% сигурна, че това е така, е свързано с абдикацията на държавата от спорта. Липсата на помощ от държавата е причината.

По онова време всичко ни беше подсигурено, абсолютно всички лагери бяха безплатни, независимо на какво състезание ходихме, всеки спортист беше подсигурен от държавата.

Сега, за да участва в световно, европейско или каквото и да е състезание, всеки спортист се спасява сам. Сам си търси спонсори, екипи. Така спорт не се прави.

Това нещо го няма в никоя държава. Говорим за развити държави, каквито претенции имаме, че сме и ние. Това го няма нито в Китай, нито в САЩ и т.н.

Навсякъде държавите се грижат за своите спортисти, успехите си вървят ръка за ръка. В България към този момент, както всичко останало, така и спорта не върви по тези причини. Държавата не полага никакви грижи за спортистите в настоящия момент.

Сега с какво се занимаваш, Силвия? 

Имам своя търговска дейност. След спорта 25 години имах собствен бизнес – чейндж бюро. След това имах франч чайз лафки и сега имам собствен магазин в центъра на Русе. Занимавам се с дамска мода.

Липсва ли ти спорта?

Да ви кажа няма как да ми липсва. Казвам защо. Защото всички неща, които се организират и са свързани със спорта, без значение, какъв, аз съм покрай тях. Ход да ги награждавам и не съм забравена въобще, поне в Русе.

Радвам се на почит и уважение от своите съграждани. Винаги, всяка година, в датата на рекорда излизат статии в местните медии, които напомнят, че трябва да се подобри. Като цяло в Русе не сме забравени, ние, спортистите, не само аз. Но конкретно със спортна, треньорска дейност не съм се занимавала.

Защо?

Не смятам, че това е моята сфера. Аз съм по-припряна, по-прибързана и нямам достатъчно търпение да обяснявам на децата това, което мога. И затова се занимавам с търговия.

Казваш, че в Русе не са ви забравили вас, старите звезди на спорта. Но, дали така стоят нещата в останалата част от страната? Забравиха ли ви в България? Ти, лично, чувстваш ли се обидена на някого за нещо?

Да, разбира се, че ни забравиха. Колко да съм обидена. Фактът, че съм заслужил майстор на спорта и почетен гражданин, не съм получила никакви други облаги.

Не съм ги и искала, но можеше държавата да се сети за хора, като нас. За тези, които разнасяха славата и по света. Още малко имам до пенсия, имам и собствен бизнес, боря се сама с живота.

Помага ми моето семейство и не разчитам на някаква държавна помощ, но е редно да има. Навсякъде по света го правят. Спортисти представяли своята държава са почитани и уважавани до дълбоки старини. Те получават някаква помощ, възнаграждение от страната за която са правили постижения.

Имат някакви доживотни привилегии. Тук в България, никой не ме е потърсил. Нито от държавните институции, нито от някаква федерация. Никакво внимание за нищо.

Това не важи само за мен, допълвам. Христо Марков, заслужил спортист, не е потърсен. Стефка Костадинова си остана на ръководни постове в спортните среди, в София. Тя няма как да бъде забравено името и. Но много други спортисти са просто забравени от държавата.

Ето, Христо Марков, ще го спомена още веднъж. Далеч по-голяма звезда от мен, защото е олимпийски шампион и европейски рекордьор е тотално неглижиран и забравен, загърбен.

Пробва се в България, като треньор и не му се получиха нещата. Отиде треньор в Катар, но се наложи да се прибере заради семейството си. Качи се в балкана да гледа овце и там не успя. В момента работи за някого, някъде нещо.

Говорим за олимпийски шампион, треньор на олимпийска шампионка, който е тотално забравен, задраскан.

Нямам право да съм обидена, като гледам, какво се случва с други звезди на спорта, но не ми е приятно, когато ме търсят да награждавам, да получавам почетни знаци на Русе и други събития и до там.

Хубави неща са, да. Но съгласете се, че тези неща не са свързани с бита и ежедневието. Знаете за какво говоря. Това не се отнася само до мен. Затова и го казвам.

От 1988 година до ден днешен, никой за нищо не ме  е потърсил за нищо. Казвам отново, не става въпрос само за мен. Има болка в гласа ми, усещате ли я!?

 

 

 

 

Оставете отговор

Please enter your comment!
Моля въведете името ви