Да срещнеш поет в прозаичната сивота на забързания, комерсиален свят е като да видиш бяла лястовица посред зима. Както е казал големият френски поет и писател Андре Бретон  – Любов е да срещнеш някой, който да ти каже нещо ново за теб.

Днес от BurgasNews, ще ви срещнем с една такава уникална личност. Името и е Татяна Николова и живее  във Видин. Татяна работи в местната библиотека, сред книгите, без които не може да съществува и ден. Обожава летните месеци, обожава поезията, обожава децата. Обича да учи и да чете поезия, а психологията и духовните теми са неин фаворит. Зад гърба си има хиляди стихотворения и хиляди читатели. За себе си казва скромно – „Това съм Аз, един работещ човек, който е изпълнен с чисти душевни емоции, които споделям с читателите.

С Татяна Николова се среща журналистът Янчо Николов, за да Ви пренесат в света на магията на словото.

Татяна, кога и как започнахте да пишете стихотворения?

Още от дете мечтаех да пиша, но римите не ми се получава. В някакъв период от време, след много опити, се отказах. Но поезията винаги е била любима за мен, особено любовната.

През 2020 година по време на абитуриентските балове ми стана толкова мъчно за юношеските години, че седейки у дома пред компютъра, хванах лист и химикал и написах първия си стих –

Разпиляно детство

Някъде там те забравих преди години, уви,

нещичко връща ме вечно към минали младини.

Умислена вечер мечтая да хвана себе си за ръка,

живота отново да мина без капчица пустота.

Сякаш нещо пропуснах и не го изживях,

сърце и душа все ме връщат към онзи отминал свят.

А просто е всичко в безкрая, но не го осъзнах –

да порасна мечтаех и детството разпилях.

Забързано тичам да хвана себе си за ръка,

и само минути да мога детето да задържа,

в тези минути да идем в далечната пустота,

да изживеем живота в цялата пълнота.

Всъщност този момент даде тласък и на бъдещото ми развитие в тази посока. Започнах да пиша всеки ден. Създадох група и страница – „Душата ми в рими – Татяна Николова – стихотворения”. Тук публикувам поезията си и общувам с моите читатели.

Какво Ви вдъхнови и Ви накара да се ориентирате към поезията?

От малка обичам поезия. Обожавам Яворов, Дебелянов, Вазов, Ботев, Пушкин и др. Самата аз съм кръстена на Татяна от произведението на Пушкин „Евгений Онегин” и на моята баба. Когато бях малка майка ми четеше основно детски стихотворения, някои от които помня и днес. Обожавам да пиша за любовта и болката, които са водещите емоции в живота ни.

Защо за тях?

По-лесно пиша през болката. И обикновено това е най-лесният път да създадеш нещо ново, включително и стихотворение. През болезнените моменти в живота ни, всъщност

идват всичките ни уроци и поуки.

Колко стихосбирки сте издали? 

Имам една издадена стихосбирка – „Люляци в мъглата”. През октомври 2022 година ще излезе втората ми книга – „Шарена”.

Защо избрахте тези имена за своите стихосбирки?

Защо „Люляци в мъглата”? Както вече споменах обичам да пиша за болката и любовта. Люлякът е символ на разцъфването, на новия живот, на любовта, а мъглата асоциирам с болката. Всъщност бих превела заглавието по следния начин – любовта има път дори през болката. В стиховете си показвам, че винаги има изход, има надежда.

Вярвам, че любовта през каквито и перипетии да преминава, ще кацне на рамото ни. А, защо  избрах „Шарена”? Защото жените са шарени, като палитра от пъстри емоции. Дори могат да сменят настроенията си през доста кратък интервал от време. Такава съм и аз – шарена и пъстра, кипяща от всякакви емоции.

Не всеки ще хареса това, което пиша. Стихотворенията ми ще докоснат хората, които са за „моя влак”, хората близки до мен и моя мироглед, до моите душевни състояния.

Как се чувствате Вие, поетите, в този комерсиален свят? Имате ли чувство, че не сте родена за това време?

Така се чувствах като малка – сякаш не съм за тук. Но във времето приех, че всъщност всеки един от нас е там, където трябва да бъде и му се случва това, което трябва да преживее. Така съм и аз. Научих се да благодаря за това, което имам, дори за болката. Всяка моя болка ме е правила по –силна и ме е научавала на нещо. Няма лошо светът да има стремежи, дори към материалното, по- лошото е, че голям процент от хората бягат от себе си, от душата си, от емоциите. Заключват се някъде и живеят по инерция. Духовната култура някак отива на заден план.

В кой век, в кои времена бихте искали да живеете?

Никога не съм искала да живея в друго време или друго място. Като дете мечтаех да бъда принцеса. Но това обикновено е мечта на всяко малко момиченце. Днес съм доволна, че съм тук и сега, и знам, че това е моето време и място.

Има ли бъдеще поезията или ще остане като класическо, романтично хоби за малцина, които наистина ще изпитват удоволствие да я четат и куртоазна показност за голяма част от „новия елит“, който няма да я разбира?

За две години успях да разбера, че давам много на моите читатели, давам им „душевна храна”, и не само аз. Това го правят редица други писатели, които пишат днес. С голяма част от тях сме приятели. Четящите поезия хора са много. Това са емоционални хора, които добре познават и усещат емоциите, които са интуитивни и взискателни към собственото си интелектуално развитие. Смятам, че все повече хора ще четат поезия и ще се докосват до душевния свят, защото поезията, крие в себе си силни емоции. Стихотворенията са „живи” и събуждат душата на читателя.

Вие пишете за любов, душевност, романтика. Съществуват ли тези понятие днес? Съвместими ли са с модерното мислене на младите хора?

Тези понятия ги има и ги е имало винаги. Смятам, че всеки един човек преминава през тях. Дори във времето да се е затворил в себе си, със сигурност е имало момент от живота му, през който е бил влюбен, изразявал е силно емоциите си или пък е бил романтичен. Разкривайки душата си, често се случва да бъдем наранени. Когато това се повтаря, човек се заключва в себе си и бяга от емоциите. Така е и с млади, и стари. Честно да ви кажа аз самата не съм плакала близо 10 години. Бях забравила какво са това сълзи. Но поезията ме върна към душата ми или пък душата ми създаде поезията.

Има ли бъдеще поезията и как си го представяте? Какви изменения би претърпяла поезията в далечното, модерно бъдеще?

Бъдеще има всяко нещо, което се търси. А поезията се търси и се чете от много хора. Не толкова като прозата, но е „храна” за доста читатели. Дори в социалните мрежи е пълно с групи, в които съвременни автори публикуват творбите си. Винаги можем да искаме повече, разбира се. И се надявам все повече хора да се връщат към душата си, към ценностната си система и морала, до който поезията се доближава толкова много.

Кои успешни български поети познавате? Има ли много млад хора, като Вас, които се занимават с това изкуство, защото е изкуство? Или намаляват и хората се интересуват повече от ежедневните си проблеми, отколкото да четат стихове?

За моя радост има пишещи хора. Не знам дали са много или малко, но има. Това е прекрасно. И се радвам, защото има кой да пише и да създава творчество. От съвременните автори чета: Валери Станков, Мария Лалева, Добромир Банев, Маргарита Петкова, Мария Донева, Камелия Кондова, Яна Вълчева, Красимир Трифонов, Росица Чакърова, Даниела Димитрова, Рада Цонева, известна като Поетесата с метлата, Биляна Хронопулу, Мишо Ангелов, Сибина Оприна, Мария Недялкова, Силви Веселинова, Яна Попова, Калоян Христов, Даяна Мария, Ели Барякова, Ангелина Стойчева, Бисерка Тодорова, Мариана Бусарова и др.

И всички тези автори имат своите читатели. Смятам, че хората четат поезия. Стихотворенията някак дават сили, връщат ни към собственото ни аз, зареждат ни с енергия. Именно затова са и храна за душата.

Кой е любимият Ви поет, поетеса и защо? На кого искате да приличате или сте индивидуалист?

Не искам да приличам на никой и никога не съм искала. Смятам, че всеки идва на тази земя със своята индивидуалност и заложби. По-скоро винаги съм се опитвала да открия своите. Ех, колко обичам Дебелянов. Имам чувството, че душата му е била любов. Толкова фини и изтънчени стихове и такава висота на душевните вибрации не съм усетила при нито един друг автор. Стихотворението му „Да се завърнеш в бащината къща…” ме вдъхнови да напиша моето.

Бихте ли написали едно кратко стихче за нашата медия и морето?

 Събития чертаем днес,

да разберете първи новината,

Бургас е нашият адрес,

морето вечният приятел.

 Специално за главния редактор  – Екатерина Капрова и Вашата медия.

Какво бихте искали да „изкрещите“ в стихове за да бъдете чута от всички?

Искам хората да проявят любовта си, която всички носим в душите си. И която често се прикрива, а човекът избира да бъде студен, да прояви злоба, да лъже, да наранява, да мрази. А толкова по-лесно е да обичаме, да бъдем себе си и да сме добри.

 

Земята да превърнем в рай

Боже Господи, прости ни,

толкова сме грешни в този свят,

твоя син с любов прати ни,

да има мир и благодат.

Кръста тежък да повдигне,

добро да вдъхне в тоз народ,

хората да се усмихнат,

светлина да бъде, не порок.

Да умие всичко лошо

що създадохме навред,

да прекърши черно робство,

чисти да вървим напред.

Слепците спящи да пробуди,

да покаже правилния път,

човека ближен да възлюбим,

да не виждаме във него плът.

Боже Господи, прости ни,

за грешките с неидващ край,

в царството си приюти ни,

земята да превърнем в рай!

Какво послание ще отправите към хората, които не се интересуват от поезия, които не четат много и мислят повече за ежедневните ангажименти, отколкото за духовни неща?

Всеки има своя път. Ако човек е избрал да не чете поезия, значи вероятно няма нужда от тази духовна храна. Може би обича проза или друг вид изкуство. Но бих призовала хората да четат, защото четенето ни прави по- богати поне с още един открит „свят”.

За любителите и хората „хранещи се“ с поезия от BurgasNews публикуваме три  стихотворения на младата поетеса и линк към нейната електронна страница със стихосбирки.

Люляци в мъглата                                                      

Здравей, любов! Сама ли си дошла?

Къде отидоха забързаните изгреви?

А люляците пеещи в мъгла?

А римите в задъханите залези?

Къде са огнените ти крила,

и полетите над горите?

Дали забрави волната душа,

защо се скиташ в низините?

Къде е блясъкът в косите,

в който вятърът намираше утеха?

Защо прикриваш си очите,

та ти си вечната пътека?

Здравей, любов! Вземи си свобода!

Той сковава те в стенание!

Пътувай над обширната земя,

някъде ще срещнеш твоето мечтание!

И ще се върнеш с нов заряд,

пълна със емоции и сили,

ще изгряваш в утринна зора,

ще разцъфнат люляците диви!

Шарена

Понякога съм тъжна, често плача,

а след това избухвам в смях.

Понякога си мисля – много знача,

а после малко ме е страх….

Понякога желая да те имам,

а след това не искам твоята душа.

Понякога от радостта си взимам,

а след това потъвам във тъга…

Понякога усещам любовта ти,

а после си далечно чужд.

Понякога безумно те обичам,

а след това потъвам в студ.

Понякога съм пълна със мечти,

а после в болката надничам.

Понякога те галя със очи,

а после бързо те отричам…

Понякога кипя от щастие,

а после чувствам празнота.

Понякога изглеждам и нещастие,

но винаги си нося любовта….

В бащината къща

( Вдъхновено от стихотворението на Димчо Дебелянов  – „Да се завърнеш в бащината къща“)

 Да се завърна в бащината къща,

да ме прегърнат майчини ръце,

да ме попитат как си дъще,

да се свия в родното сърце.

Татко да ме срещне милно,

в очите му да заблести сълза,

да стисне във прегръдка силна

едничката си дъщеря.

Да стихна под астмата китна,

да вдишам от родителския дъх,

в усмивките им да притихна,

щастлива към дома, че има път.

Да прекося градини росни,

да откъсна бащиния плод,

да опитам вкусни гозби –

родители да имаш е ;живот!

Да прилегна във леглото родно,

оправено от майчини ръце,

с любов и тръпка да си спомня,

че тука расна моето сърце.

Да се събудя със усмивка,

щастлива, че съм у дома,

че майка ми ме гали тиха,

че целувам бащина ръка!

Линк към стихосбирките на Татяна Николова във Фейсбук мрежата: https://www.facebook.com/groups/660886121467317

Интервю на Янчо Николов

Оставете отговор

Please enter your comment!
Моля въведете името ви