Младата надежда на УМБАЛ-Бургас  хирургът- ортопед Д-р Краевски за BurgasNews: Лекар се става  – хирургът се ражда!

Младите хора, които  изберат професията нахирурга не са малко, но малцина от тях успяват да завършат и стигнат до заветната мечта да държат скалпела. С един от тях ще ви запознаем днес. Млад, амбициозен и изцяло отдаден на професията,  хирургът –  ортопед Д-р Краевски е истинско откритие за медицината. Според началника на отделението по ортопедия и травматология на УМБАЛ – Бургас – д-р Христов, талантливи специалисти, като д-р Краевски предвещават възход в  бъдещето на медицината.

Крайо Краевски е роден в Пловдив, но целият му съзнателен живот преминава в Бургас. За себе си казва, че се чувства бургазлия.  Завършва Медицинска акадения  в София – специалност  „Обща медицина“. Избира да специализира хирургия в ортопедията и травматологията. Специализацията си провежда в Окръжна болница  – Бургас, където веднага е забелязан от ръководството на отделението. Колегите му хирурзи му гласуват абсолютно доверие и той успява да го оправдае заслужавайки уважението им.

От BurgasNews разговаряме с младата надежда на медицината в Бургас.

Д-р Краевски, защо се спряхте на медицината, а после и на специалността ортопедия? Нека започнем с медицината. С какво Ви привлече тази професия?

Исках да уча медицина. Мечтаех да завърша медицина. Чувствам, че съм роден за това призвание – лекар. Записах се и ме приеха. Бях много щастлив и благодарен на Бога.  Да съм зъболекар и фармацевт не ме интересуваше. За мен са скучни специалности. Много харесвах биологията и химията, затова ме влечеше и медицината. Нито го правя за престиж, нито за пари. Това ми беше мечтата и я изпълних.

Защо млад специалист, като Вас, избира да практикува в България? Питам, защото много Ваши колеги напуснаха страната ни и имат отлични кариери в чужбина?

Доста мои колеги напуснаха страната – да! Но има една нова тенденция от няколко години и тя е много мои колеги да остават в България. Випуските, които заминаха на запад, бяха тези, които завършваха преди 6 години медицина. Те масово напускаха страната, защото условията тогава бяха много лоши.

Но основната причина, поради която заминаваха, беше, че не им се предоставяше възможност за развитие. За съжаление това зависи от министерството на здравеопазването и определената болница, в която специализират.

Аз съм вече 4-та година специализант. Отдаде ми се възможност да специализирам в едно страхотно отделение в УМБАЛ -Бургас. В един прекрасен екип, който ме прие и работим екипно. Имам възможност да работя. Казвам това, защото в България на много места и на запад също, не дават на младите лекари да работят практически. Не им дават да се докосват до пациенти, което е голяма грешка. Моята специалност е хирург – аз добивам огромен практичен опит. Много мои колеги обаче не са така. Те 5 години ще специализират, а няма да имат една самостоятелна операция. Само са гледали или са държали инструментите, без да ги ползват. Това е срамота. Трябва да си готов да работиш, след като ти изтече специализацията.

Има ли разлика от това да специализираш в частна клиника и държавна болница?

Не мога да кажа, какво е да специализираш в частна клиника, защото не съм специализирал в такава. Аз специализирам в държавна. В частните болници теглят чертата и искат сметката след лечението. В държавните това не се прави. Имаме практики да не връщаме неосигурени пациенти, когато това е наложително. Пациенти с големи травми, пациенти със сложни заболявания и множество такива се приемат и обслужват при нас. Това в частна болница няма как да се случи. От тези пациенти частните болници бягат, като дявол от тамян. И това е защото са разход и не могат да си избият парите от тях. Тези пациенти са винаги добре дошли в държавните болници. Ние, специализантите, също работим с тях. Учим се върху тях и подхождаме изключително отговорно. Стараем се с тяхното лечение и хората са благодарни.

Достатъчна ли е практиката на младите лекари? Както знаем – практиката учи. Може да имаш отлични теоретични познания, но нямаш ли практика, някак си нещата зациклят. Какво трябва да се направи в тази посока, според Вас? 

Факторите са няколко. Но трябва да се дава на младите специалисти да работят. Ето, моята специалност – хирургия е голямо изискване. Трябва да работиш и то много. Трябва и да имаш желание. Да ходиш по спешност, да ходиш, когато не си по график на работа, но ти да си там и да желаеш да работиш. Трябва да даваш много труд от себе си.

Много лекари не са склонни да работят толкова много. И от там идва и малкото опит, който трупат. Аз, за времето, в което работя, официалните часове в които трябва да съм там, не ми стигат и ходя допълнително. Така трупам стаж, опит и пациентите, които са минали през мен, са много. Има обаче мой колега, който ходи по график в частна болница, защото там не е толкова натоварено и това ще му играе лоша роля в практикуването и овладяването на специалността. Имам и други колеги, които работят в ортопедии из болници в страната, но нямат и наполовина от пациентите, минали през мен. Искам да работя много и го правя. Това е важен фактор за развитието ми.

Какви качества трябва да притежава един хирург?

Трябва да е работохолик. Трябва да има мотивация да работи, защото хирургическите специалности са много трудни и свързани с много работа и практика. Там не си избираш да дойдеш сутрин и да си идеш на обяд. Налага се да стои някога цял ден, друг път цяла нощ. Да идваш в неудобни часове за теб и семейството ти. Да ставаш през късните часове и да инвестираш в много труд и емоции. Хирургичните специалности нямат лукса, тръгвайки си от болницата да забравят, че са лекари. Не! Постоянно ти звънят пациенти, комуникираш с колеги от отделението и сестри, защото това е изискването на работата.

Като специализант с какви травми се сблъсквате най-често?

Най-честите травми са по крайниците и таза. Счупвания, порязвания – особено характерни за лятото сега. Порязали се на стъкло, с нож. Има пациенти стъпили на криво и счупили кост. Падания, съпроводени със счупени китки, глезени, тазобедрени стави. Особено при децата, тъй като лятото стават много активни. Карат колела, тротинетки, скачат на батути и травматизмът при тях е голям.

Какви методи използвате най-често за лечение на ортопедични травми? Кога се използва най-често една модерна практика и кога една традиционна, консервативна?

Консервативното лечение се прилага при всички пациенти, които подлежат на него. Има си строги индикации, кога да оперираме и кога не. Естествено, ако може да се излекува без интервенция е много добре. Защото никой не иска да ляга под скалпела, но много често пациентите не само че не искат, но и не вярват на лекарите. Те искат второ, трето, пето мнение и това е оправдано до голяма степен.

Ще ме питате защо? Защото и Вие, медиите, имате вина до голяма степен. И ние, лекарите, сме виновни. Има лекари, които лъжат пациентите, че са за операции. Вие ги преекспонирате нещата понякога повечко и така става една каша. Разбирам пациентите и техните страхове, но си има определени индикации и гледаме да ги спазваме. Все още са много съвестните лекари. Но, да се върна на методологиите. Когато е възможно използваме гипс, наместване и други по-леки методи. Но когато се налага да се оперира – оперираме.

Какви са предимствата на минимално инвазивните методи пред традиционните открити операции? Как се промени според Вас специалността през последните години, как новите технологии преобърнаха възможностите за успешно лечение на тежкия травматизъм?

Тежкият травматизъм може да се лекува и мини инвазивно, но зависи от типа крайник и типа травма. Някои счупвания и травми няма как да се лекуват мини инвазивно. В последните години влезе разбирането, че колкото по-малка травма причиняваш на меките тъкани, толкова по-добре е за пациенти и неговото възстановяване. Например, трайното възстановяване на коляното, кръстна връзка с минискус, колодерална връзка, се третират с малки разрези, които зарастват много бързо и не са толкова травматични за пациента. Но това не е нещо ново. Това е от много години.

В последните години в ортопедията са много актуални техники за менижиране на някои счупвания, които имат много по-добри резултати. Ортопедията върви напред. Усвояват се някои нови техники. Доразвиват се и усъвършенстват постоянно. За един пациент е много важно – говоря за оперативното лечение, да си върне функцията и да се раздвижи. Например в УМБАЛ-Бургас правим обърнати раменни протези. При нас единствено в УМБАЛ-Бургас се правят подобен род операции. Другите две места са в София и Варна. Никоя друга болница не може да ги прави. В Бургас сме само ние. Това за възрастни пациенти с доста напреднала остеопороза, е единственото спасение, когато си счупят рамото, раменната кост, да си върнат нормалната функция. Иначе рамото остава нефункционално.

Наблюдава ли се сезонност при травмите?

По принцип-да. Но, сезонността на травмите край морето е различна. Лятото е по-голям травматизма. Зимата си идват повечето възрастни хора, които са паднали и счупили тазобедрени стави, крак, ръка, глезен, китка. Лятото травматизмът се увеличава тройно. Много хора са активни в горещите дни. Идват счупвания, порязвания. Стават и много катастрофи, тъй като трафика е висок. Когато вали дъжд и си е студено, повечето хора си стоят у дома. Но лятото щъкат и пътуват.

Какво мислите за прекаленото натоварване в спорта? Оказва ли негативно влияние след време? Как може да се предпазят спортистите от това, да станат постоянни пациенти на ортопед, травматолог?

Естествено че оказва влияние. Един скорошен пример ще дам с едната състезателка по художествена гимнастика от олимпийските игри, които се проведоха наскоро в Китай. Тя не можа да участва в европейското първенство, защото имаше дискова херния на шийни прешлени. От такива натоварвания. Тя не можа да отиде на състезания, отборът също. Колкото и да си млад, колкото и да загряваш и разгряваш. След време на голямо натоварване тялото амортизира. И това е нормално за всеки активен спортист. Всеки спортист има живот на своята спортна кариера. Някои спортове са много по-натоварващи от други. И трябва да се внимава.

Много възрастни хора се оплакват от болки и ограничени движения в коленните и тазобедрените стави. Кога е време за изкуствена става?

По принцип изкуствените стави са последното решение на такъв проблем. Много хора имат износване на ставите, които износвания си имат степени. Когато вече започне напреднала степен на остеопороза, което се вижда на рентген, тогава се обсъжда с пациента смяната на става. През останалото време се правят вътреставни инжекции, прилага се терапия с таблетки, прахчета. Такава терапия дава повече време на една става. Ако може да се спечелят пет-шест години на една става, това е супер. Човешкото е най-хубаво. Колкото повече се запази една естествена става, толкова по-добре.

Много здравно осигурени хора минават по клинични пътеки за операции и след оперативно лечение. Но например, при имплантиране на изкуствени органи и материали в човешкото тяло, както ставата, пациентите си я закупуват. Това е непосилно за джоба на много българи, да не кажа по-голямата част. Какво може да се направи в тази посока за да се реши този проблем?

Той проблема идва от здравната система. Металните, изкуствените импланти в България, не се покриват от здравната каса. Някаква част от изкуствената става се покрива от НЗОК, но по-голямата част се плаща от пациента. Това е практика във всички болници в страната. Без изключение на това, какъв е пациентът – работещ, неработещ, дете, стар, млад и т.н. И се плаща, защото здравната каса няма пари да покрива тези разходи. Засега не виждам начин, това да се промени.

Как се отразява храненето върху оздравителния процес при фрактури на костите, след оперативно лечение, смяна на кости и други? Важни ли е храненето?

Естествено че е важно. Но истината е, че една балансирана диета е достатъчна. Най-големият фактор тук е възрастта. При децата нещата се случват много бързо, но при възрастните става бавно. Ако има една нормална диета – не би трябвало да има проблем. Дори приема на калций и други такива вещества е излишен.

Нужни ли са рехабилитационните процедури след травми и лечения на костни заболявания?

Да, задължително. По принцип физиотерапията при травматизъм и костни заболявания е много важна. Това е неизбежна част от нашата професия. Ние непрекъснато говорим с физиотерапевти, защото не стига да кажем смяната на една става, а също и раздвижването. Важно е човек да се раздвижи, да знае, как правилно да натоварва крак или ръка. Кога да се раздвижи? В какъв обем да се раздвижи? Как да се раздвижи? Това са важните въпроси за които се грижи физиотерапевта.

Една грешна физиотерапия, може да доведе до опорочаване на операцията. Ако един пациент има счупване на глезен и ние не му позволяваме да стъпва с него на земята, но ако физиотерапевта не спази това ще последва опорочаване на операцията.

Металните импланти могат да се счупят при една грешна физиотерапия, защото раната не е зараснала, а металните импланти държат костите и цялото натоварване пада на тях.  Те не могат да поемат тежест от 60-70, а има пациенти и с над 100 килограма тежест. Имплантите не са пригодени да поемат такива тежести.

Разкажете ми на кратко случай от практиката Ви, който е оставил траен отпечатък в съзнанието Ви?

То да е един. Но ще Ви кажа най-драматичния. Имахме една жена в отделението. Тя беше приписала къщата на своите внуци. Женичката беше на 85-90 години. Никой не се появи за нея, да попита, как е, какво прави и от какво има нужда. Нямаше никакви пари. Даже пенсията и вземаха те, а не тя. Имаше нужда от изкуствена става, а не можеше да я плати. Ние няма какво да направим, ако някой не си плати имплантите. Няма такава практика да се слагат импланти, преди да са платени. Жената чака две седмици да се появи някой. Изгледа си очите. Ние звъняхме на един неин внук, а той каза, че нямал нищо общо с нея.

Жената почина в нашето отделение, без да бъде оперирана, без да я потърси някой. Ние се грижихме за нея, доколкото можехме. Опитахме да намерим начин, по който да и помогнем. Подадохме документи в общината да и отпуснат пари за става, но не се стига до този момент. И знаете ли защо? Защото целият този процес на бюрократщина е бавен в България. И убийствен за някои хора.

Какво, според Вас, трябва да се ремонтира в здравната ни система?

То едно ли да се фокусирам върху него. Най-грозното е, че частните болници точат здравната каса. Симулират някаква работа, а парите се крадат от здравната каса.

Друго е, че има много неосигурени пациенти, които не плащат осигуровки, а няма осигуровки, няма пари в НЗОК. Говорим за чиста математика. Тия пари трябва да дойдат от някъде за здравеопазването. Просто трябва да дойдат. Когато данъкоплатците са малко, няма как да стане това.

Много хора не си плащат осигуровки, не се осигуряват, крият данъци. Няма как да дойдат пари така в системата. Да не говорим, че има болници, които точат пари. Пишат разни измислени неща, които не отговарят на истината и ощетяват НЗОК.

При мен дойде една жена, която беше оперирана преди няколко месеца в една частна болница. Няма да и спомена името. Дадена й е някаква вътреставна инжекция. Попитах, колко дни е лежала в болницата. Тя ми отговори 4 дни. По документи беше наистина толкова. Погледнах документацията и виждам, че е минала голяма клинична пътека. Стойността надхвърляше 2000 лв. На оперативния протокол пишеше неща, които ясно виждах, че въобще не са се случили. Пишеш, че са и правили спинална упойка, че са рязали капсулка на тазобедрена става и въобще пълни безобразия и лъжи. Тя каза, че е била оперирана с местна упойка и е можела да си движи краката по време на операцията. Тоест, само зоната, където са оперирали е била обезболена.

Какво значи това. Значи, че тези хора са одраскали кожата със скалпел, сложили са два конеца и една вътреставна инжекция с кортикостероид, който струва 2 лева, а са написали, че са направили нещо велико. И ето, жената излъгана, здравната каса излъгана. Абсолютно безобразие! И жената ми обясни, че в тази болница е имало много хора, в това отделение, които са били „оперирани“, като нея. Това отделение точи и мами здравната каса. Не знам, как да определя тези хора там. Това е неморално и отвратително. Това е най-големия проблем. И той се знае. Но защо се позволява на тези хора да го правят, това вече и аз не знам.

Интервю на Янчо Николов