Какво се случва с БПЦ и нейните задължения към опазването на вярата, духовните ценности, морала? Каква роля в действителност изпълнява днес нашата православна църква в обществения живот? Какво трябва да е поведението на свещениците? Защо младите хора се отдръпват от църквата? Защо сме свидетели на скандали в църквата?
По всички тези сериозни въпроси от BurgasNews разговаряме с представител от Сливенската митрополия – протойерей Йоан Петров – служи в сливенската църква „Св, княз Борис Първи“и е председател на новостроящата се в Сливен църква „Св. Петка Българска“.
Протойерей Йоан , нека започнем с кратко просвещение на несведущите църковните дела. От кога и каква е тази традиция да приемате имена на светци, постъпвайки в служба на църквата? Съществува ли тази практика при католици, мюсюлмани и други религии?
По принцип смяната на имената при свещеници, духовници и лицата свързани с църквата, като цяло е практика, възприета от дълбока древност. Хора, който са кръстени в църквата и нямат име на светец.
След време, добивайки духовен сан, приемат и името на някой светец за да могат да се опитат да следват житието на този свят човек. Естествено, доколкото позволява нашето съвремие, защото времената се менят. Основно тази практика на приемане име на светец е свързана с християнството. При мюсюлманите например, няма почитане на светци.
В книгата си “Църква, свят, мисия” големият богослов отец Александър Шмеман казва, че съвременното православно богословие се е превърнало по-скоро в “интелектуална абстракция без никакво реално приложение”, че то е дълбоко отчуждено от Църквата, от нейния реален живот и нужди, а Църквата от своя страна е отчуждена от богословието. Авторът вижда в това основното измерение на съвременната криза в православното богословие. В посткомунистическа България това отчуждение е станало истинска пропаст и нуждата от опитни богослови е изключително голяма. До каква степен споделяте позицията на отец Шмеман и къде виждате пътя за преодоляване на тази криза?
Когато има един анти -църковен период в историята на една страна, като например комунизма е нормално духовниците да нямат тази нужна свобода, която им дава възможност да се обучават спокойно.
Ние добре знаем от историята, че духовниците са преследвани дори тогава, когато са си вършили ежедневното обгрижване, свързано с душите на своите духовни чеда. Но аз виждам сега, в нашето съвремие, доста духовници, които се обучават и на местно ниво прилагат това наше богословие. Тези свещенослужители създават неделни училища, занимават се с деца в духовно наставление и направление.
Също така не са подминати и възрастните, зрелите миряни. Сега, на този етап, трябва да ви кажа, че нещата вървят в правилната, положителна посока и смятам, че ще се развиват все по-добре.
Чести критики към православната църква са, че е насочила усилия към опазване на своите корени, а не се включва активно в социалният живот и проблемите на съвремието, като абортите, хомосексуализма, наркоманията, клонирането, Спин, Ковид и други. Има ли нещо вярно в това, че православната църква се занимава с въпросите за вярата, а е оставила социалните проблеми на политиците и държавната администрация?
Както казах, в нашето събрание има доста ерудирани духовници, които имат правилно виждане относно ролята на църквата в обществото. Вярно е, че основната задача е спасението на човешката душа. Но това не означава, че погледа на духовниците е концентриран само в изпълнение на Богослужения, защото църквата съчетава в себе си три основни функции – Богослужение, свързано с духовното изцеление на човешката душа, църквата е училище, което просвещава всеки човек.
Това е така, защото не може без просвещение да има крепка вяра и човек осъзнато да практикува идеята в православната вяра. Да я разбере и приеме, спасявайки душата си.
Затова споменах, че в редица по-големи градове се провеждат учебни занимания с деца и възрастни. Но да ви кажа, за голямо съжаление е рядкост. На много малко места се среща. Третата функция на църквата е да бъде лечебница. Да изцерява всяка една човешка душа, която идва в нея с вяра.
Това, което практикуваме в нашата енория е, че се оглеждаме за хора, които идват постоянно, дали имат някакви нужди. Защото няма как да бъдем заедно по време на Богослужението, а след това всеки да си тръгне с неговите си проблеми. Затова нашата социална дейност е свързана спрямо човека, когото познаваме.
Вземаме дейно участие по въпроси свързани с аборти, донорство, употреба на наркотици. По тези проблеми има ясни позиции на Светия синод. Нашата енория също е участвала в дебатите свързани с донорството. Във Варна има център, който помага на наркозависими хора. Наистина има много да се иска още, но вярвам, че вървим в положителна посока.
Има много млади хора, които са родени в православни семейства. Самите те са кръстени в православна църква, а към настоящия момент ходят в протестантски църкви, католически храмове и други такива. Защо се случва това, според Вас? Къде греши православието оставяйки младите да се отклоняват от него? Какво трябва да се направи в тази посока?
Аз мисля, че причините за това не са една. Но основната причина започва от семейната среда. Защото много често дори православни родители не разбират същността на православния начин на живот. Така те го превръщат в едно тесногръдие, в една задължителна форма, особено при деца в юношеска възраст, когато те започват да защитават своя основен параметър.
Значи, като задължават някой да прави нещо, той отхвърля това – свободни сме да избираме, свободния избор има своето значение. И това, отхвърляното, колкото и полезно да е за него, възпрепятствайки свободната му воля и го изпраща по грешен път.
Понякога причините са и недобрия пример, като начин на живот от самите родители. Говорят едно, вършат друго, а това е също фактор. Може би и от страна на църквата, на местно ниво, там където има изключителна пасивност на свещенослужителите, се получава и това отклонение. Тези деца може да искат да научат много, да са ревностни по душа във вярата си, но няма кой да ги научи.
Има ли криза днес в православната ни църква? Каква е тя? На какво се дължи?
Смятам, че мога да говоря за това, с което се сблъсквам аз, в моето ежедневие. Сравнение с времената назад, в редиците на духовенството навлизат все по-млади хора. Те носят със себе си един огромен ентусиазъм за работа, духовна работа. Имаме развитие, но като цяло основният проблем е, че църквата развива най-вече една от своите функции – Богослужението, другите две са малко позанемарени.
И много рядко се намират и прилагат различни форми на обучение за деца и възрастни. Малко по обрана е комуникацията с хората извън нея. Трябва да има комуникация, диалог. Да се създават условия за комуникация с хората, които не познават православието.
За да могат те да разберат, че в същност православната църква е доста актуална и по съвременни проблеми. Не е останала там, някъде, по началните векове. Да разберат, че православната църква е напълно адекватна и днес и може да бъде адекватна по всички социални проблеми и в бъдеще.
Не е ли ограничена във властта си БПЦ? Например в средновековието е играла огромна роля в държавното управление, преди робството. Защо в наши дни не е така? Някои казват, че се е компрометирала, като цяло. Католиците, чрез инквизиторските мерки на Инквизицията, които е предприемала срещу инако мислещите. Православието с преследването на богомилите, които дават много жертви, бягат в Европа, Франция по-точно, и основават ордена на катарите. Какво точно се е случило?
Трябва да съпоставим границата държава – църква, защото те си имат различни направления и задачи. Все пак Господ е казал: „Божието – Богу, кесаревото- кесарю“. Но това не означава, че двете трябва да имат дистанция между себе си. Напротив, трябва да си взаимодействат. Така или иначе в днешно време това пълно взаимодействие не може да се наблюдава. Но сливането на църквата с държавата е невъзможно.
Аз се чудя как от времето на комунизма, когато държавата се мъчеше да потопи църквата, използвайки я за свои цели, има още държавни църкви. Какво е това – държавна църква?! Тези държавни църкви се водят паметници на културата днес, но са под ведомство на държавата, а не на самата църква, която да ги обгрижи, да извършва Богослужения в тях.
Но така или иначе от страна на църквата няма проблем да си взаимодейства пълноценно с държавата. Но явно държавата има нещо против църквата да се меси в социалния живот.
Как да го разбираме, че все още няма предмет – вероучение в училищата? Нямаме свещеници в армията. Вижте в повечето натовски войски има такива. За по-назад в историята не мога да си го обясня. Не мога да дам компетентно мнение по въпросите с гоненията в средновековието.
Трябва ли свещенослужителите да са пример за миряните с начина си на живот? От време на време ставаме свидетели на скандали, в които са замесени свети отци. Хомосексуалните саги около Отец Филарет в социалните мрежи, като кака Филка, колегата му Кирил – кака Кичка, отец Пахомий – баба Гуси. Говоря конкретно за един скандал от близкото минало в Троянския манастир. Имало е скандали и със свещенослужители, каращи коли за десетки хиляди левове, а същевременно проповядват аскетичен живот. Какво мислите Вие, като духовник по тези въпроси?
Свещеникът, дякон, епископ, монах, каквото и да е свещено лице, той трябва да е пример за миряните. Духовниците трябва да са образец на един правилен начин на живот. Това не означава, че като човешко същество не може да сгреши, но това трябва да са изключения, нищожни изключения.
Това, което се появява, като хомосексуализъм в самата църква показва, че духовниците са също хора, които могат да се поддадат на изкушение. Но естествено, че духовните лица са тези, които трябва да вземат бързи и адекватни мерки, за да не излизат пред лицето на множеството, народа, миряните, вярващите, като се компрометират по този начин. Това е тежко изпитание за самите тях.
За мен, лично, хомосексуализмът е психическо заболяване. Заболяване на душата, както се казва. То може да бъде изцерено. Това заболяване не е свързано с генетиката и физиологията, както се мъчат да го изкарат хомосексуалистите.
Това е оправдание за тяхното заболяване, което е душевно, не физиологично. Тук става въпрос за разстройство на половата идентичност.
Причините са повече от една, но всичко започва от семейството. Това може да се случи на всеки един човек, но важното е да се вземат адекватни мерки. Хората с такава страст се лекуват, защото е възможно. За скандалите със скъпите лимузини не мога да коментирам. Просто не съм запознат по темата. Както казах и Божиите служители са хора и могат да бъдат въведени в грях.
Добре, как ще коментирате изказването на Александра Карамихалева от Светия синод. Тя беше заявила, че ако се изгонят всички хомосексуалисти от църквата, то тя ще остане без служители. Как ще коментирате това изказване? Не предизвиква ли именно това недоверие в светата църква и бягството на младежите към други християнски клонове на религията?
Не мога да бъда съгласен с нея, но трябва да обърнем сериозно внимание върху хората, които са изкушени от тази страст и вършат този грях. Не може да ги атакуваме словесно и да ги изоставим. В процеса на лечението им относно уставите и каноните, те трябва да прекратят своето свещенодействие.
Това е докато трае тяхното изцеление. Трябва да им се обърне повече внимание. Не съм съгласен тези хора да бъдат изхвърлени от църквата, защото църквата е лечебницата, която да им помогне да се избавят от този грях.
Според мен, ако даден човек е хомосексуалист и е монах, то към него да се прикрепи човек духовник, който е избран да го лекува. Ако е свещеник, да е под зоркото внимание на самото останало духовенство. Съответно под прякото наблюдение на съответния епископ.
Да му се приложи такава терапия, чрез която този човек да преодолее тази страст, защото е възможно. Не съм на принципа на крайностите. Мисля, че не трябва да ги оставяме без да ги лекуваме, но не мисля, че трябва да ги изхвърляме.
Какво бихте казал за представител на православната църква, който си качва снимки в социалните мрежи, докато играе карти и пие бира? Това не вреди ли също по някакъв начин на репутацията на църквата, и не дискредитира ли нейните служители в очите на хората? Ама те много неща станаха май, които не са в ред.
Да, отвратително е. Християнството, духовенството не е професия, то е служение. Това трябва да е ясно. Използването на социални мрежи не е нещо отрицателно в наши дни. Аз също имам профил, но го използвам, за да мога да си координирам своята работа и духовни дейности. Както и да помагам на хората със съвети, да качвам поучителни материали, които ще се четат и възпитават аудиторията.
Но не може да кажем, че когато стане 17-18 часа и ние вече не сме ангажирани с църквата и давай, всеки да прави каквото си иска. Няма такова нещо. Аз също не мога, като свещенослужител, да кажа- Безгрешен съм!
Но не може да се излага на показ твоят чисто личен начин на живот. Неприемливо е за духовно лице. Това влияя негативно върху хората. Много негативно. Жалко е това, което се върши от някои братя в социалните мрежи, пък и в живота им.
Интервю на Янчо Николов
