Васил Драганов, или по разпознаваем от хората като Радко от „Столичани в повече“ и водещ на „Комиците“ е роден на 6 ноември 1975 година. Драганов завършва актьорско майсторство за Драматичен Театър през 2002 година в класа на Илия Добрев.
Участва в театрални постановки на Младежкия театър, Държавен Сатиричен Театър, Театър 199, Държавен Пътуващ Театър, Народен Театър „Иван Вазов“.
От 2010 година Васил Драганов е част от актьорския състав на комедийното шоу „Комиците.
През 2010 година участва в комедийната поредица „Велика България“. В сериала на БTV „Столичани в повече“ играе ролята на Радко Чеканов. Преди да стане популярен на театралната сцена и малките екрани Васил Драганов, е сменил 15 професии. Работил е какво ли не за да постигне мечтата си – да бъде известен и разпознаваем.
В специално интервю за BurgasNews актьорът открехва завесата на своя нелесен житейски път и споделя мечтите си.
Г-н Драганов…Всъщност е малко странно да Ви наричам така. Някой обръща ли се по този начин към Вас и как Ви наричат хората? Когато Ви види човек, веднага си представя комедиен образ. Повечето хора Ви познават от „Столичани в повече“ и „Комиците“. Вие как се възприемате?
Радко, директно ми викат Радко. Така ме знаят хората. Много свойски ме приемат всички, което води до усещането, че ме познават от много време. Заговарят ме директно, леко приятелски, което е странно за мен. Странно е, защото аз не ги познавам, но те си мислят че ме познават. Вече свикнах с това свойско поведение. Не е проблем. Отговарям даже на всякакви имена.
Аз, като всеки комедиен актьор, искам да избягам малко от това си амплоа и да изиграя нещо малко по различно. Ноооо, като съм възприет с това амплоа, е трудно да те възприемат за други по-сериозни роли.
Много от комедийните актьори мечтаят да изиграят нещо по – сериозно, много са успели . Например Калоянчев – също комедиен актьор. Но в киното има сериозни роли, изиграни много добре, перфектно.
Опитвам се да избягам от комедийното амплоа, но в крайна сметка е трудно и започнах да се чувствам удобно с него. Горе – долу развивам, работя върху темата на малкия човек. Да кажем , че върху тази концепция е стъпил и големия Тодор Колев, изиграждайки толкова гениално добрите образи.
Вижте Чрли Чаплин. От него се развива основно концепцията да се изиграе малкия човек. Малкия човек от улицата, обикновения човек, а не някакви други образи от някакви други прослойки. Предпочитам да изиграя някои от масата, обикновения човек, а не тези по-лустрираните, по-специалните и т.н.
Кино или театър? Къде се чувствате по-добре?
Ами на този въпрос отговарям – радио. Аз първо съм се учил в радио и го обичам. И на двете места се чувствам еднакво комфортно. Важно е човек да умее да ги разграничава, като присъствие. Това е така, защото пред камерата човек трябва да е по-обран. Да не изразява толкова силно емоция, като в театъра, където пък е желателно. И затова казвате, ако видите такава изтървана емоция в даден сериал, че актьорът преиграва. Просто различни неща са театъра и киното, но аз нямам предпочитания. Чувствам се еднакво добре и на двете сцени.
Имате ли любими роли? Нещо, което не Ви омръзва да играете?
Ами да ви кажа честно нямам. Нямам и мечта точно какво да искам да изиграя. Не съм мислил. Няма как да откажа дадено предложение, за каквато и да е роля. Виждате в какви времена живеем. Ако видя например, че дадена пиеса не е за мен, бих отказал, но като цяло съм лаком за роли и работа и играя всичко. Няма нещо специално, за което да си мечтая. Ето не ми омръзва да играя малкия човек. А сега участвам в около десет представления. В две -три от тях играя нещо различно от малкия човек. Предизвикателство е….
Усещам, че на Радко му се играе нещо по-така? Признайте!
Признавам. Тайничко си мечтая да изиграя в някой филм злодея. Казват, че актьор, който е добър човек, може да изиграе много лоши роли, образи. Искам да играя някакъв такъв, за да избягам от навика. Пък и просто така, като предизвикателство.
Според Вас, има ли хубави нови пиеси на съвременни български автори, които се поставят в българските театри? Коя е последната, която Ви е направила впечатление?
Последната, която ми е направила впечатление, първо да кажа, че са малко тия пиеси, защото, за съжаление, в България страдаме от към сценаристи. Липсват такива. И писатели. Не, не ме разбирайте, че няма напълно. Има страхотни сценаристи и писатели, но мнооого малко.
Най-силната личност, която е писател и драматург, е Александър Секулов. Един пловдивски писател, който е и драматург. Той в Пловдив е главен драматург на театъра. Има много интересни романи, като „Народа на Вазов“.
Друга такава личност е Биляна Добрева, която прави страхотни режисури. Иначе преди две години направих в Шумен един моно спектакъл „Дойдох си“ по сценарии на поетесата и драматург – Йонка Илиева. Ето това е жена, която пише добре. Текста сам си го харесах и избрах. Става въпрос за един човек, който се връща след 16 години от чужбина, иска да е тук на село, в къщата на баба, дядо. Тоест да се върне към корена си. Изключително българска история, истинска, която много ме докосна. Предложих текста в Шумен. Директорът на театъра го прие и вече втора година го играем.
Има ли актьори и режисьори, с които предпочитате да работите?
Пак ви казвам постоянно обичам да играя с нови хора. В България има така едни порочни похвати. Даден режисьор да работи с 5 човека и това е. По този начин страшно много се ощетяват и останалите колеги. А той започва да прави едни и същи неща. Всяко представление с едни и същи актьори. Аз съм много против това.
Имал съм щастието да работя с най-големите актьори и режисьори в България. Ето дори тази година изкарахме премиера с режисьор Робърт Люсън от Америка, който е световно известен, в топ 10 на света по режисура. Работих с него и видях друг начин на работа. Това много обогатява.
И лично аз предпочитам да работя с различни актьори и режисьори. Основно с режисьори. Това ти дава един нов, друг поглед върху професията. Научваш нови неща. Работейки с един и същ примерно Теди Москов, който напоследък също разчупва този стереотип. Той работеше буквално с 5 човека. Жена си още няколко, но пак казвам против това съм. Работата с различни хора е изпълнена с нови предизвикателства.
Освен театъра, Вие пишете стихове и рисувате. Прочетох, че Кольо Карамфилов Ви е казал, че след 40 години ще станете много добър. Случи ли се?
Това е една готина история. Кольо беше уникален човек. Аз винаги рисувам едно и също – ваза с цветя. И му я показвам тая картина, а той казва „Майна, ако не си от Самоков, след 40 години си гениален“. Вече минаха 20. Продължавам да я рисувам. С един щрих мога да изразя много неща, задобрявам. Невероятно удоволствие е за мен да рисувам. Така през годините ту писах стихове, ту рисувах. Имам една изложба с мои картини. Силно се надявам в скоро време успея да направя още. Имам картини сигурно за три изложби.
Ще видим ли изложба и защо рисувате цветя?
Ами не мога да ви кажа. Буквално съм едно дете. Станал съм на 46 години. Като ми дойде муза и вдъхновение хващам и рисувам първо ваза. Правя го за удоволствие, експериментирам. Скоро направих със сина ми една картина от пластелин. Лепихме разни неща, свещи слагахме. Използвам различни техники, които съм си намерил сам. Но това е много разтоварващо за мен. Не мисля за битовите неща. Почивам си чисто психически.
Ще ни споделите ли Ваше стихотворение?
Да разбира се. Епитафия имам една. Това е стих, който всеки боец оставя на гроба си.
„Пиеше, пушеше, мамеше, мушеше , вече не….Умря“!
В шегобиен план съм го писал, а иначе имам още едно, което се надявам да е забавно:
„Баба ми и дядо ми. Баба спа с дядо ми. Аз оцелях“!
На ръба на анекдота е това, но имам и по-сериозни. Ще извадя една книжка с такива къси и забавни неща. И сам ще си направя илюстрацията с мои картини. Ще ги раздавам на приятели. Не претендирам, че съм художник или поет. Особено пък гениален. Много съм се дразнил на мои колеги нарциси, които виждаш, че се надценят в своите възможности и способности. От страни виждам, че изглеждат много нелепо и това ме дразни.
На кого се доверявате за мнение за ролите, картините и стиховете си?
Ами да ви кажа на никого. В крайна сметка всичко е за кеф и удоволствие. За една картина не е важно самата картина, поне за мен. Важен е момента в който съм рисувал тази картина. Изживяването за мен по време на тази дейност. Усещането. Както казват будистите „Важен е пътят, а не целта“.
Да кажем майка е много критична към мен ставайки въпрос за театър. Винаги ме подкастря и го прави градивно, разбира се. На нея се доверявам да кажем, като на близък човек, който ми казва нещата право в очите и няма да ме излъже. Децата също. Те са истински, чисти и никога няма да те излъжат за такова нещо. Малкия ми син е на осем, израсна в театъра, гледа всяко мое представление и има много точен поглед. Той ми е критика.
Вие имате две деца, някое от тях проявява ли интерес към изкуствата? Бихте ли ги насърчили да се занимават с театър?
Да, двете ми деца са много артистични. Не ги насочвам или бутам да бъдат такива. Не съм като тези известни родители, които където и да се появят, водят да представят и децата си.
Много съм либерален и оставам на тях да си избират посока. Каката е на 16 вече. Като бебе много рисувахме с нея. Вземах я в скута си и просто рисувахме. И сега тя рисува. Започна да учи архитектура и геодезия в техникум. Това по някакъв начин и се е отразило. Успял съм да и предам нещо, идея. Малкия е много смешен. Казва, че не иска да е актьор, а режисьор. Казва: „Тате аз ще казвам, какво ще правите, а не да подскачам по сцената“.
Ще Ви видим ли в Бургас през този сезон?
Дай Боже! Този Бургас, не знам защо, все не играя там при вас. Имам един апартамент в Царево. Просто в годината сигурно 15-20 пъти минавам през Бургас за Царево. Обичам много Бургас и бургазлии. Имам доста приятели там. Целият регион ми е на сърце, но до вашия театър не успях да стигна. Такава е стратегията на директора, че много външни представления не се допускат. Много ми се играе във вашия театър. Надявам се, че през годините ще мога да стъпя на тази мечтана сцена, която е дала толкова много и големи звезди на България. Страшно много звезди излизат от вашия град. Бургас ми е любимия град. Гордейте се, че сте бургазлии!
Казвате, че сте сменили 15 професии. Ако не бяхте актьор, какъв бихте искали да сте?
Ох, много сложен въпрос. Не ставам за нищо. С две леви ръце съм – буквално. Не мога да сменя една крушка и да завия един болт. Хвана нещо, а то се чупи в ръцете ми. До каквото се докосна, то се разпада. Много неща съм опитвал, но най-добре ми беше, като стюард. Две години съм летял в авиолинии „БГА Балкан“. В казармата бях пожарникар. А, да, искам да съм пожарникар. Това е една хубава мъжка професия, която бих практикувал.
Преди малко ми казахте, че искате да изиграете злодей, нали? Ако трябва да изиграете политик-злодей в България, на кого в образа бихте искали да влезете?
Ако мога да избягам от България, като география, си мечтая да изиграя Чърчил. Адски много е интересен. Отношението му към България е ужасно. Той буквално ни е мразил и е искал да ни заличи, като народ. За една сутрин е заповядал над София да се хвърлят 33000 бомби. Въпреки това е много интересен. Единствения, който се опълчва преди руснаците, на Хитлер. От към история е много интересен „герой -злодей“. И прилича на мен пълничък, с двойна брадичка, с дебели бузки. Мисля, че след някои и друга година, може да заприличам изцяло на него с една пура в устата. Може пък някой да се сети за мен да ме покани да го докарам. От българските….бих желал да изиграя по-скоро мафиот от прехода.
Кой? Кой е този, който искате да изиграете?
Ами, всички са ми интересни. Някои имах щастието да познавам…
Щастие!?
Ами в същност щастие ли е въобще се обърках, не знам. Не е щастие. В такива среди се движех през 90-те години, но те бяха с много различни физики от мен. Но някак бих могъл да възпроизведа отрицателната енергия и злобата, която носеха. В същия момент бяха и много благородни, изключително благородни хора с невероятно отношение към хората, които работят за тях. Тези противоречиви личности са ми интересни и бих могъл да изиграя някои от тях.
Интервю на Янчо Николов
