Каква е историческата истина зад образа на легендарния Крали Марко? Кой всъщност е Марко Мърнявчевич. И как един мистериозно изчезнал надпис поставя въпросителни около живота и управлението му? Разберете в следващите редове!
Краят на XIV в. е период на сериозни политически сътресения на Балканския полуостров. Тогава почти всички балкански държави са загубили независимостта си от набиращата сила Османска империя. В подобни смутни времена народът неизбежно митологизира дадени исторически личности и дава живот на герои, които надживяват своя прототип.
Прегрупирането на войските на цар Иван Шишман край Никопол в очакване на унгарски подкрепления не е точно героична епопея. Така българското народностно самосъзнание създава образа на Крали Марко. Той е героичен поборник срещу османските угнетители, могъщ бранител на българите. Той е и защитник на покорения народ, който се връща дори от гроба, когато имат най-голяма нужда от него.
Човекът зад легендата за Крали Марко или крал Марко е синът на крал Вълкашин.
Вълкашин е владетелят на част от териториите на днешна Северна Македония, части от Гърция и някои градове на България. Възходът на фамилията Мърнявчевичи, към която принадлежал и Марко, започва през периода на оформянето на Душанова Сърбия. Тя в зенита на своята сила през 1347 година е призната за царство и обхваща значителни територии.
Разпадът на Сръбското царство след смъртта на Стефан Душан оставя Вълкашин и неговия брат Углеша като регионални феодални господари. Те скоро се поставят в услуга на царица Елена Българска. Тя е вдовица на покойния крал и регент на своя син – следващия сръбски цар Стефан V Урош. Под егидата на могъщата царица, Вълкашин е обявен за крал и съвладетел на бездетния Урош.
Същевременно Вълкашин и Углеша са съвладетели и на Елена. Тя основава в град Сяр свое владение, обединило се със земите на Мърнявчевичи около Прилеп под названието Серско деспотство. То е унищожено, когато през 1371 година войските на Вълкашин и Углеша са разбити край Черномен от османците. Самите владетели намират своята смърт в сражението. Вълкашин е наследен от Марко.
Кончината на последния сръбски цар Стефан Урош по-късно през същата година на теория трябва да постави Марко като негов наследник на сръбския престол. Но това никога не се случва. Сръбските благородници не признават Марко за свой суверен. Това кара Марко да търси други гаранти за своята власт, като през 80-те години се признава за османски васал.Той участва в много от сраженията на османските пълководци със свои войски до 1395 година. Тогава в битката на Баязид Йълдъръм срещу влашкия воевода Мирчо Стари, Марко загива, сражвайки се на страната на османците.
Според една легенда обаче, в смъртния си час, Марко се разкайва за сторените грешки.
И разкрива, че ги е извършил само за да пощади хората си от османците. Той казва: „Дано Господ дари победа на християните срещу неверниците и нека аз да умра за греховете си пръв!“,
Марко изненадващо напада с хората си редиците на Баязид, давайки възможност на воеводата Мирчо да се спаси. Макар да няма никакви доказателства за подобен самопожертвователен акт и според историческите доказателства Марко да загива като османски васал, една подобна легенда несъмнено е имала своите поддръжници.
По всичко изглежда, че Марко остава да живее в спомените на балканските народи и въпреки че подобен феномен е обясним за сърбите, вероятно трудно бихме могли да дадем отговор, защо един чужд владетел е останал и в българския фолклор, като тачен герой, след като е имало редица по-достойни личности от периода, като например Фружин, които далеч не се радвали на същия интерес от народните маси.
На този въпрос от години се опитва да дадат отговор и самите български историографи. Посветилият значителни изследвания на личността на Крали Марко медиевист – професор Христо Матанов, дава някои любопитни наблюдения за човека зад легендата. Една от причините Марко да е направил толкова силно впечатление на своите съвременници е съвсем прозаична. Запазените ктиторски изображения на владетеля и частични описания в хроники от периода представят един изключително едър и внушителен мъж, в разцвета на силите си, който несъмнено се е отличавал сред обкръжението си.
Според някои български историци, Марко е хранел и значителни амбиции да разшири властта си над българи и сърби, което е можел и да стори при различна геополитическа обстановка. Макар да принадлежи към дома на Мърнявчевичи, който сърбите считат за свой, някои медиевисти хранят определени съмнения дали това в действителност е така. За това е свидетелствал и мистериозно изчезнал в днешно време надпис, открит в началото на XX в. в Прилеп.
В него Марко със свои думи заявявал, че е трети крал на българите.
Останалите двама крале вероятно той визира като баща си и чичо си – Вълкашин и Углеша, а липсата на споменаването на етническия термин сърби е повече от подозрителен. Наличието на засвидетелствани в изворите големи поселения от българи в регионите на Сяр и Прилеп определено биха придали достоверност на надписа, чието съдържание е документирано преди „изчезването“ му в средата на XX в.
На въпроса защо Фружин не се превръща в легендарен герой като Крали Марко вероятно бихме могли да намерим отговор във времето, в което живее българският престолонаследник. През XV в. българите не само са загубили своята държавност от османците, но са подлагани и на системни нашествия от унгарски, влашки, полски и немски войски. А те не са можели или не са искали да правят разлика между мюсюлманско и българско население. И често са действали като мародери вместо като спасители.
Фактът, че Фружин е бил част именно от унгарската аристокрация до средата на XV в., обяснява и защо вероятно е получавал хладно отношение в своите начинания и защо опитите за въстание в България, което се опитва да вдигне, не се увенчават с търсения успех.
На фона на това, логично, в съзнанието на българите Крали Марко получава ореола на светец,
който в добро или лошо е управлявал в условията на все още кретащата българска държавност.
Неговият образ претърпява значително развитие през вековете и сякаш се обновява с всяко следващо поколение. Неговите дрехи стават по-близки до носените от българите от периода на Възраждането, като облеклото му в по-скорошните легенди включва класическите калпак, червен пояс, конопена риза и калцуни, имащи все по-малко общо със средновековните царски златотъкани мантии или войнски брони.
Макар приживе Крали Марко да е воювал с хладни оръжия, постепенно той започва да „заприличва“ по вид на класическия български хайдутин. Не е изключено върху образа му да са се наслагвали чертите и на други борци срещу османците, което дава основания да се предположи, че Крали Марко вече не е бил един човек, а титла, с която са били назовавани редица безименни бойци срещу тиранията, всеки от тях поемащ мантията на великия герой.
Не е сигурно кога се появява първата легенда за защитника на всички угнетени, но първото документирано сведение за такъв герой идва от дубровнишкия историк и пътеписец Мавро Орбини, който през XVI в. в своя труд „Царството на славяните“, дава само бегла представа за произхода на мита.
Едно е сигурно – през вековете Крали Марко се превръща в нещо повече от средновековен благородник. Неговият образ е идея, израз на колективен спомен за отминалата епоха на Второто българско царство, в което са разполагали със суверенитет и средствата за неговата защита. Моралната утеха, която човек получава вярвайки в нещо по-висше от самия него, дава и логично обяснение за митологизирането на личността на Крали Марко.
В заключение
може би е без значение кой в действителност стои зад образа на Крали Марко.
Защото героят е нещо повече от обикновена историческа личност. Той въплъщава на страниците на народното творчество въжделенията на българския народ за свобода и самоуправление. И какъв по-добър символ за подобен стремеж от легендарен старовремски безсмъртен благородник, оцелял от падането на българските царства, винаги крачка пред османците, винаги триумфиращ над тях и освобождаващ поредния „синджир с роби“.
