Леа Коен
Леа Коен

Писател, дипломат и музиковед, Леа Коен има богата и разнообразна кариера. След следването и дипломирането си, работи като музиколог в сп. „Българска музика“(редактор), Софийска филхармония (директор), музикален фестивал „Софийски музикални седмици“ (музиколог, а след това и директор), преподавател в Институт по музиката в Пловдив.

През този период написва 5 книги за музиката, стотици статии в специализирания печат, превежда от френски и холандски.  Води авторски предавания в БНТ и БНР. През 1990 година е избрана във ВНС като депутат от квотата на СДС. През 1991 г. е изпратена посланик в Брюксел, където покрива двустранните отношения с Белгия и Люксембург и представлява страната ни в НАТО, ЕС и ЗЕС. От 1996-1997 г. е политически съветник на министъра на Външните работи.

От 1997 до 2001 е посланик в Конфедерация Швейцария. През 2002 г. основава Културна агенция „Арденте“ , с която в продължение на 10 години развива интензивна дейност на културен международен обмен. Организира от името на Агенцията двукратно Дни на българското изкуство и култура в Швейцария с прожекции на филми, концерти и представяния на проекти.

Един от проектите й, „Дюренмат в рецепцията на българския театър“, осъществен съвместно с центъра „Дюренмат“, получава най-висока оценка от Швейцарската конфедерация и е включен в листата на най-успешните проекти за периода 2004-2005 година.

Тя е член на Съюза на швейцарските писатели и на Швейцарския ПЕН клуб.

Книгите й намират място в Националните библиотека на Швейцария, Франция, Израел (Яд Вашем) и САЩ (Вашингтонската библиотека и Библиотеката на Музея на Холокоста).

Леа Коен е една от инициаторките за възстановяване на `Клуб на българските писателки ( легендарна институция от 30-те години с участието на Багряна, Габе, Фани Попова-Мутафова, Евгения Марс, Екатерина Каравелова и други изтъкнати български литераторки).

От 1996 година до днес Леа Коен е публикувала 15 книги (10 романа, сборник с новели, документални изследвания). Една част от тях са преведени на немски, английски, испански, сръбски, румънски, турски, гръцки, албански, хърватски, македонски езици. Романът й „Консорциум Алтернус“ в немски превод е номиниран през 2011 г. в Германия за Европейската награда за литература, а през август 2014 година испанското издание става „Книга на месеца“ в Испания.

В чужбина е работила с изтъкнати издателства в Австрия, Германия, Испания, Гърция. По една от книгите й „Преследвачът на звуци“(„Сиела“, 2008) е заснет игрален филм. Освен автор на белетристика, Леа Коен е и изследовател- историк. Още в ранните си години тя публикува пет музикално и културно- исторически книги. Документалната ѝ книга „Ти Вярваш“ е преведена на английски и македонски. Книгата е включена като част от колекциите на Яд Вашем (Ерусалим), Музея на Холокоста във Вашингтон и Мемориал дьо ла Шоа в Париж.

Предстои изданието на новата ѝ документално- есеистична книга „Спасение, гонения и Холокост в царска България“, върху която Леа Коен работи вече няколко години съвместно с екипа на „Ентусиаст“ и с изследователски екипи в България и Швейцария.

В качеството си на писател Леа Коен е канена и взема участие в десетки международни и национални конференции и форуми по цял свят (Виена, Берлин, Лондон, Париж, Страсбург, Женева, Цюрих,Лозана, Нюшател, Месина, Тел Авив, Вашингтон, Скопие, Сараево, Букурещ, както и в цяла България: София, Пловдив ,Бургас, Варна, Русе, Стара Загора, Созопол, Самоков и други). По сюжета на романа „Рафаел“ Леа Коен е написала и филмов сценарий, който е спечелил грант в Ню Йорк. Леа Коен живее в България и в Швейцария.

Днес с Леа Коен от BurgasNews ще разговаряме за творческото и израстване и наболели теми в сферата на културата.

Г-жо Коен, Вие започвате да издавате своите книги доста късно. Сега много автори започват да публикуват още на 20 години. Има ли срок, в който творец да изяви таланта си?

Напротив, започнах да публикувам много рано. Първата ми книга беше публикувана, когато бях на 24 години и още правех магистратура. Тя беше исторически очерк от около 110 страници, посветен на един от композиторите авангардисти на двайсети век Паул Хиндемит.

Книгата беше публикувана от издателство „Наука и изкуство“, което през далечната 1966 година беше страхотен пробив за един млад автор. В издателството харесаха начина ми на писане и веднага сключиха втори договор с мен – този път това беше доста по- голяма биография на Любомир Пипков, любим мой съвременен български композитор.

Работих с огромно увлечение, разговарях десетки часове със самия Пипков, това беше истинска школа по изкуство за мен. Книгата излезе през 1968 година, фатална за цялото мое поколение. Малкият прозорец, който се беше отворил за няколко години, брутално беше затворен. Аз самата останах изолирана, обявена за идеологически враг , дори уволнена от телевизията и от списанието, където работех. Трябваше да чакам близо 15 години, за да мога отново да публикувам книга – този път в издателство „Музика“.

Междувременно публикувах текстове и дори книга в едно самиздат на Съюза на музикалните дейци, което издаваше на циклостил и успяваше да остане встрани от контрол и цензура. През този период направих и първите си белетристични опити, като написах два романа „Екс либрис“ и „Провинциален театър“, които никога не видяха бял свят. Пазя ги и до днес в ръкопис.

Някои от книгите Ви са документални. Разказвате за Холокоста, за емиграцията на български музиканти по времето на соца, връщате се и още по-назад – към събития от 30-те-40-те години. Какво ново ни казват тези книги?

Аз съм историк по образование. Научих се да чета история най-напред в София, а по-късно в университета в Утрехт, Холандия, където попаднах като „придружителка“ на съпруга ми, известен музикант, който беше получил договор в един от най-големите холандски оркестри. Особено ме привлича историята на двайсети век – сложна, объркана, пълна с конфликти.

В недрата на тоталитарните режими на нацизма, фашизма и комунизма са скрити безброй персонални и лични драми, които могат да бъдат извор на сюжети за един писател. Моите романи са до един доку-фикционални, ще рече основани на истински истории, съдби, събития.

Естествено е в тях да намират място и събития, които лично съм видяла или преживяла (от епохата на комунизма) или на Холокоста и гоненията на евреите, което е драма на семейството ми. За всяка такава доку-фикционална книга аз се готвя като за научна дисертация – това е моят начин на работа.

Събирам и изследвам документация, минавам като детектив по следите на персонажите, откривам много скрити исторически пластове, а понякога и неизвестни тайни и събития. Това е голяма радост за един писател и извор на неговата оригиналност. Не съм го измислила аз. Подобен метод имат автори, които много харесвам като Филип Рот, Пол Остер, Амос Оз, Гросман. Обичам, когато една книга звучи автентично, а не е само фалшива приумица на автора.

Един въпрос да вметна преди да продължим. Болно ли е нашето общество, според Вас? Защо?

Защо смятате, че обществото е болно? Или кога е било напълно здраво? През 20- те години на миналия век, когато назряват всички бъдещи конфликти? През 30- те, когато цъфва и връзва нацизмът? През 40-те, когато човечеството допуска най-страшното престъпление на двайсети век Холокоста? Напротив, смятам, че днес обществото има повече имунитет и повече шансове да се справи с обществени болести.

Не може да не засегнем и събитията от сегашната действителност. Вие сте музикант и музиковед. Каква е Вашата оценка на забраната да се изпълняват руски композитори и отмяната на концерти на руски изпълнители заради войната в Украйна?

На фона на престъпленията , които се извършват в момента в Украйна от Путин и руската армия и нейните наемници, въпросът за Чайковски и Достоевски ми се струва доста второстепенен. А и никой не ги е забранил. Канселираха няколко придворни културни дейци на Путин като Валери Гергиев, Нетребко, Михалков и това е напълно нормално. Освен безспорни таланти, те са доста спорни като публични личности, които застават в защита на една отвратителна война. Не съжалявам за това канселиране.

Предполагам, че сте видели видеото на българския министър на културата, което стана повод за доста коментари в социалните мрежи и в медиите. Според Вас, какъв трябва да е министърът на културата? Какви качества трябва да притежава и бихте ли посочили конкретно име, което ви се иска да видите на този пост?

Въпросът с това видео доста се преекспонира. Случката е глупава и се надявам министърът да си е взел поука. По-важно е какъв е диалогът му с хората на културата. Но също така важно е кои я представляват в този диалог. Тук мога да кажа много, но ще се въздържа. Ще трябва да спомена вихрещият се през последните десет години клиентелизъм, лобитата, които се създадоха и които изсмукват фондовете на културата и доста още неприятни факти.

Културата не е храм. Тя е бойно поле, гладиаторска арена, нека на нея да има повече спартаковци, а не разглезени от власт и пари патриции, които няма да запомним с нищо, освен с размера на изконсумираното.

Какво е Вашето мнение за културата в България през последните години? Можете ли да посочите книга, песен, театрална постановка, филм, които са Ви направили впечатление?

Във всички периоди има творчество, слава Богу. И понеже ме питате, най-силно впечатление през последните десет години ми направи романът „Чамкория“ на Милен Русков, а от филмите „Възвишение“ на Виктор Божинов.

Знаете ли, какво казват много хора за Вас?  „Много голям ерудит, но много е крайна“. Защо според Вас някои Ви смятат за много крайна? Как си го обяснявате?

Учудвам се, че някои ме смятат за крайна. Аз самата се смятам за толерантен човек с принципи. Трябва да ви кажа, че са ми много досадни писатели, които се стремят да се харесат на всички, не намирам никакъв интерес да ги чета. Всичко е правилно при тях (според момента разбира се), но няма никаква тръпка.

Бихте ли допълнила изречението с Ваша мисъл? ……Народ без история и култура е……..?

Ще го допълня така, че да защитя и репутацията си на краен човек. Народ без история и култура е племе, а не народ. Нашият обаче не е такъв.

 Интервю на Янчо Николов

 

 

 

1 КОМЕНТАР

Оставете отговор

Please enter your comment!
Моля въведете името ви