В Япония десетки хиляди хора изчезват безследно всяка година, но полицията не ги търси. Те не загиват при инциденти и не се давят в океана, близките им могат само да гадаят къде се намират – в света на живите, или на мъртвите. Защо хората избират да се изпарят от живота и да потънат в неизвестност до смъртта си? Причините са много и различни. Но вследствие на всички тях се стига до Джохацу.

В даден момент от живота си мнозина от нас са имали желание да изоставят всичко и да избягат. Но малцина са се осмелявали да го направят. В Япония обаче съществува странен феномен – отчаяните японци са готови да платят скъпо и прескъпо, за да изчезнат завинаги.

В повечето държави да изчезнеш напълно и да не те открият никога е почти невъзможно. Всеки може да бъде издирен с модерните технологии на съвремието, колкото и усърдно да се опитва да се скрие. Нито пък може да отиде толкова далеч, че да не може да бъде върнат. В Япония това не само е възможно, но и се случва.

Какво е Джохацу

Джохацу („Johatsu“ или 蒸発) е японският термин за „изпарилите се хора“.

Той се използва за описание на онези, които изчезват или организират изчезването им. Те изчезват от обществото, без да оставят следа или да се сбогуват. В повечето случаи никога не биват открити. Те се „изпаряват“. Дори най-близките им хора не знаят за предстоящото изчезване. Няма прощални писма, изтеглени пари, видеосъобщения и есемеси. Изоставените близки така и до края на живота си не разбират дали любимият човек е жив или „се е изпарил“.

Джохацу рестартира живота на беглеца в локация, където никой не може да го разпознае. Избралите Джохацу обикновено изживяват живота си подобно на призраци. Годишно над 10 000 души изчезват в Япония по този начин (населението е към 127 милиона души).

Причини
В японската култура алиенацията е част от бита и традициите. Отделеността и изолацията не са характерни само за пандемичния период. Висок е и процентът на самоубийствата въпреки високия стандарт на живот и дългата продължителност на живота. Работещите често са претоварени до смърт. Японската дума „Karoshi“ съществува специално, за да опише такива смъртни случаи. Когато бремето на натовареността и безизходността стане непосилно, човекът просто решава да избяга – в буквалния смисъл – през девет земи в десета. Понякога мотивът е уволнение, друг път – тежък развод, трети – екзистенциална криза.

Домашното насилие пък е една от най-сериозните причини за този вид изчезване при жените. Смята се, че най-малко 25% от японските жени преживяват домашно насилие.

Много от избралите Джохацу са зависими от хазарта, натрупали огромни борчове.

В такива случаи самоубийството не е решение, защото дълговете ще трябва да плащат близките на борчлията. Ето защо някои японци казват, че да си изчезнал е по-добре, отколкото да си мъртъв.

Защо е толкова лесно да изчезнеш безследно в Япония
Основната причина е, че в тази държава защитата и неприкосновеността на личния живот на гражданите са издигнати в култ. В резултат на това непроницаемите закони правят невъзможно властите да проследят някого при липса на основателна причина за това. Полицията има достъп до публични записи само когато става дума за извършена престъпна дейност. Джохацу обаче обикновено се таксува като лично желание на изчезналия и затова не представлява престъпление.

Около Джохацу се върти сериозен бизнес. Фирмите, които организират изчезването, се наричат „нощни хамали“ или „нощна смяна“. На японски са известни като Йониге-я. Подготовката и инсценировката на изчезването варира от $450 до $2600 и нагоре.

Йониге-я подбират клиентите си внимателно, защото придвижването често трябва да се извърши в рамките на няколко часа и всичко да е чисто. Някои клиентки вземат децата си, или поне едното от тях. Други искат да вземат някой домакински уред, с който не могат да се разделят. Понякога за кратко време се налага да се опакова много багаж, безпроблемно и тихичко.

За по-бедните, които нямат финансовия ресурс да платят на „нощните хамали“, има наръчници, в които подробно се описва как да организират изпаряването си.

Животът след това
След изчезването бегълците обикновено изживяват живота си, като вършат черна работа като миене на съдове и други подобни дейности, характерни за ниския социален статус. Повечето от тях, осмелили се анонимно да споделят съдбата си пред някой журналист, обаче

говорят със съжаление за избора си и прекарват остатъка от живота си в самота и самоизолация.

Понякога не се справят и избират да сложат край на живота си.

Семействата, които оставят изпарилите се след себе си, завинаги са поразени от скръбта и объркващото недоумение защо се е случило така. Те правят всичко възможно, за да намерят някакви следи. Но дори и да наемат частен детектив, усилията им в повечето случаи се провалят и в крайна сметка им остава само надеждата, че един ден техният близък ще се върне.

Оставете отговор

Please enter your comment!
Моля въведете името ви