Четири свещи горяха тихо и бавно се топяха. Беше толкова тихо, че можеше да се чуе какво си казват. Да чуем какво казваше всяка свещ.
Първата прошепна:
– Аз съм Спокойствието… За съжаление, хората не знаят как да ме запазят. Мисля, че нямам избор освен да загасна!
И пламъкът на тази свещ угасна.
Втората тихо промълви:
– Аз съм Вярата… За съжаление, никой вече не се нуждае от мен. Хората не искат да чуят изобщо за мен, така че няма смисъл да продължавам да горя.
Щом тя спря да говори, подухна лек ветрец и угаси свещта.
Третата свещ изглеждаше тъжна.
– Аз съм Любовта… Вече нямам сили да поддържам светлината си. Хората не ме оценяват и не ме разбират. Те мразят дори тези, които ги обичат най-много – техните близки – каза тя и угасна.
Изведнъж в стаята се втурна едно дете и като видя три изгаснали свещи, извика уплашено:
– Какво правите!? Трябва да горите – страх ме е от тъмното!
Четвъртата свещ каза:
– Не се страхувай и не плачи! Докато горя, с моя пламък винаги могат да бъдат запалени отново и другите три свещи. Защото аз съм Надеждата.
