Доцент Драгомир Стефанов е роден в Бургас. Завършва Търговската гимназия в Бургас, тогава Икономически техникум. Има диплома за бакалавър и магистър по финанси от УНСС.
През 2011 година защитава докторантура. От 2012 година преподава в УНСС. ОТ 2020 година е доцент в катедра „Недвижима собственост“.
Става член на партия „Движение Гергьовден“ през 2009 година. През есента на 2013 година е избран за председател на „Движение Гергьовден“.
Кандидат-депутат в листата на коалиция „ГЕРБ – СДС“ в Бургас.
Пред BurgasNews Доцент Стефанов разказва за проблемите и предизвикателствата, които стоят пред висшето ни образование в готвените промени за механично обединяване на някои университети. Както и за качеството на образование, което се предлага в българските висши учебни заведения и реализирането на завършилите ги кадри.
Доцент Стефанов, как приемате идеята за обединяване на висшите учебни заведения?
Както по голямата част от обществото, и аз не съм много възхитен от идеята за обединяване, лансирана от министър Денков. Това беше тиражирано в медийното пространство, като механично събиране на университети в нашата страна. Аргументите на министерството са, че имало училища, висши, които били с критично малък брой студенти.
Става дума за висши учебни заведения с под хиляда студенти, още няколко които са с под две хиляди. Това обаче ги лишава от възможността да бъдат разпознаваеми и видими за световната европейска и кандидат студентска общност.
Но и подхода да се сливат механично не ми изглежда осъществим, най-вече в кратък срок. Само се замислете, студенти, които са приети в този университет, учат и се очаква да завършат, получавайки диплома от съответното висше училище. Примерно сте записан във Университет „Проф. д-р Асен Златаров – Бургас“ и в един момент се оказва, че ще получите диплома от университет, който изобщо до момента не е съществувал и никой не го знае.
Как ще се почувствате Вие в този момент? Ще се почувствате най-вероятно доста разочарован, предполагам? И това е само един пример . Излизат десетки такива въпроси, ако щете дори и за преподавателския състав. Аз, да кажем, припознавам, като своя Алма Матер УНСС, защото съм тук още от студент, а сега и преподавател вече 25 години. И някой да ми каже, че няма да се казваме вече УНСС, а някак си по друг начин, ще бъде много неприемливо за мен.
Бургаските университети засега остават автономни. Това ще помогне ли за повишаване на качеството на образованието?
Бургаските остават автономни. А и единият от двата университета в Бургас е частен. А частните университети изобщо не попадат в тази стратегия за развитие на висшето образование, защото те са със собственик, различен от държавата.
Другият университет е единствен всъщност за Бургас – държавен. Той няма с кого да бъде обединен, тъй като в съседните области също няма висши училища и много трудно ще е да го слеят с някой университет от София или Пловдив. Най-малкото заради огромното разстояние. Но това не е в никакъв случай повод за радост за бургаската академична общност или за бургаската общественост. А и не мисля, че това е някакъв атестат за високо качество, заради което бургаските университети не попадат в тази група на радикална предвиждана промяна, за която говорим. Те просто няма с кого да се обединят.
Пред бургаската академична общност има едно сериозно предизвикателство.
Бургас от страна на университети е ощетен още от времето на социализма.
По отношение на висшето образование имаме дълг, като държава, към Бургас. И в тази връзка аз съм радетел за това, да се търси начин за разширяване на факултетите в рамките на бургаския университет „Асен Златаров“, за да има повече възможности за кандидат – студенти от Бургас и региона, които искат да учат там и да останат да живеят и работят в Бургас.
А, какво ще кажете за БСУ?
БСУ е частен университет. Там нещата са по различни. БСУ може да обучава студенти, когато специалностите са акредитирани. Пред БСУ, както и пред частните университети в България, има едно огромно предизвикателство. Това е, че българинът, като манталитет не е узрял за идеята, че образованието е продукт и този продукт има цена. И тази цена би трябвало да се плати в крайна сметка.
Прави впечатление, че през последните години почти всички частни университети са с низходящи на брой студенти. Просто защото намалява броят на завършващите младежи, както намалява и броя на младежите изобщо, тези поколения след 2000 година, които са раждани у нас.
От друга страна и конкурентните възможности на европейските университети, които предлагат все повече и по – добри специалности. А завършващите средно образование деца имат все по-лесен достъп до европейски университети, а и въобще по целия свят.
Другото, което забелязвам, че все повече студенти се тласкат по тази плоскост да учат възможно най-евтино и не тези специалности, които им се учи. Това е убийствено за частните университети.
Аз познавам ситуацията в БСУ -Бургас и мога да Ви кажа, че намирам много адекватно усилието на ректорското управление да се справи с проблема, но той не е само за този университет. Това е проблем пред всички частни университети в нашата страна и проблем изобщо за мисленето, което имат българските граждани. А то е, че се търси евтиното.
Разбирам, че е криза, която ще се задълбочава в следващите няколко години, но образованието, трябва да се разбере от хората, че е продукт, който си има цена.
Средното е безплатно-Ок. Трябва да насърчаваме всички да учат до пълнолетие, за да имат базови знание и компетентност. Но висшето образование не е задължително. Според мен хората трябва да учат не това което е евтино, а това което искат. Така само ще се насочат към частните висши училища. Те в един момент предлагаха много добър продукт на българския образователен пазар. Но се опасявам, че ако продължава тази тенденция и те имат критично малък брой кандидати, ще се влоши качеството на обучение в тях.
В България всяко семейство се стреми да изпрати детето си във висше училище. Поне така сочат данните. Даже има и една шеговита приказка, в кръга на шегата разбира се“ Учи мама да не работиш!“. Нужно ли е всеки да има такова образование? Реализират ли се успешно след това младежите?
Аз тука имам едно малко по-различно схващане. Не е вярно това, което се разказва в последните години, че едва ли не всеки, който завършва средно образование, после учи висше. По скоро е вярно, че всеки който иска да учи, има такава възможност. Това е една концепция, която не е наложена само в България, а в целия Европейски съюз.
Знаете, че през 2004-2005 година избрахме да бъдем част от образователното семейство на страните от стария континент. Там, а сега и при нас, доктрината е, че трябва да има свободен достъп. Всеки който има желание – да учи, а и да са много ниски таксите, за да няма социален елемент на дискриминация.
Това не е наша приумица, а такава е системата във всички европейски страни, но без Великобритания. Там са с англо-саксонската система, където моделът е съвсем друг.
Но моделът в Европа е такъв, който има желание отворен е достъпа, всеки може да се запише да учи.
В много университети няма изобщо приемни изпити. Това не е проблем. Проблем е, ако всеки, който бъде приет по един или друг начин, завършва. Това няма логика. Трябва да се определят едни стандарти за качественото образование.
А дали се реализират, ще кажа специално за УНСС в който работя. Нашите изследвания показват, че една година и половина след завършването си, над 98% от завършили нашия университет намират работа. Което ни кара да заключим, че един човек с висше образование има несравнимо по-голям достъп до трудовия пазар, от колкото един среднист. Факт!
Друг е въпросът дали всички хора, които са завършили специалността си работят по нея. И какъв е процентът на тези кадри. На този въпрос дължим много сериозен анализ. Имайте предвид, че живеем в свят динамичен. Теорията, че един човек ще завърши висше и средно образование и ще работи цял живот на едно и също място е остаряла. Никъде не се случва това.
Проучвах едни изследвания, според които на всеки 5 години човек си сменя професията или работното място. Тоест, живота е много по-динамичен и не знаем децата, които обучаваме в една сфера, след 10-15 години дали няма да работят в други сфери по професии, които още не са измислени.
Образованието не е вече критерии за обучение за конкретна работа, а по скоро да им дадем начин на мислене, подход към работата, живота и да ги подготвим да са адаптивни за това, което ги очаква.
Добре, в много чужди компании, които наемат българи, няма изисквания за висше образование. По скоро се изискват умения в дадена област. Това излиза, че според Вас е правилно?
При всички случаи е правилно. Работодателите изискват хората, които работят при тях, да имат определени компетенции и навици. А образованието е по-скоро не задължителен елемент, а такъв за отсяване на кандидати. Тъй като и до ден днешен образованието прави едно отсяване на кандидатите. Виждам го от своята практика и на работодател. Идват кандидати от едни университети с по-високо ниво на знания, от тези на други. Това е естествен процес.
Но вижте, тенденциите в света са вече такива, че ще срещаме вече едно изискване хората не просто да учат едно висше образование, а завършващи едно сега, след 10 години нова магистратура и така постоянно преквалифициране. Както говорихме преди малко.
Само един пример ще Ви дам. В момента преподавам на магистри в УНСС и трябва да Ви кажа, че аз съм по-малък от по голямата част от студентите ми. Като възраст. И това не е изключение. Все повече студенти в магистърските степени са хора, които се преквалифицират, доизграждат, сменят професии или искат нов допир до академичните среди. Това е предизвикателство и пред тях самите, и пред бизнеса, и пред образователната система. По отделен начин гледаме на тези хора.
Трябва да предлагаме отделен продукт- онлайн обучение, удобно за тях време, гъвкави форми за изпитване. Това не е класическия студент на 22 -23 години, който има съвсем друго ежедневие, навици, мислене. Така че, ако контекста на въпроса Ви е, дали няма да дойде време и нужда да отпадне висшето образование, ще кажа – Не! Категорично не! Напротив! Според мен ще се засилва, а висшите училища трябва все повече да се адаптират към това, което предлага и изисква пазара.
Има ли новото правителство, според Вас, стратегия за развитие на висшето образование? Ако Вие бяхте депутат, какво бихте предложили?
Сега, формално стратегия за висшето образование има действаща. Но тя не е на новото правителство. Тя е приета още от бившето правителство. Всъщност това, което сега видяхме, като тема за окрупняването на университетите е елемент от тази стратегия. Така, че това не е авторска идея на сегашните управляващи и министър Денков.
Лично не съм достатъчно запознат с плановете на сегашните управляващи за развитие на висшето образование, но факт е, че няма нови пари във висшето образование, определено. Тоест, че образованието е приоритет, на този етап не се сбъдва за това правителство.
При министър Красимир Вълчев имаше инвестиции в средното образование. Доходите на учителите в средните училища бяха сериозно повишени. Той се показа, като политик и експерт в областта си. Поне за мен. Не коментирам дали това е правилно или грешно, но доказа, че е добър в областта си.
Обещанията, които бяха дадени на академичната общност тогава наблягаха, че следващия мандат ще се обърне внимание на висшето образование. Тоест, да има стимули за висшето образование, защото трябва да призная, че не малко колеги учители от средни училища получават заплати в пъти по-високи от на мои колеги – професори и доценти. Това пък не е коректно.
Аз не казвам, че техните заплати са високи, по-скоро нашите останаха ниски. Надявахме се, че в този бюджет, който се прие с мъка едва февруари, ще има и нещо в тази посока. Напротив! Нищо подобно не виждаме.
Да, ще се дават повече пари за наука, похвално, но аз все си мисля, че на този етап акцентът им спада към образователния елемент, а не толкова към науката. Ние произвеждаме кадри за български, а и не само за български бизнес и администрации, държавна администрация. И там са вложени по голяма част от нашите усилия.
Все си мислех, какво бих направил аз, ако съм на мястото на министър Денчев.
За мен бъдещето е на това да се търсят университетски консорциуми, но по примера на работата на Европейската комисия.
Европейската комисия преди няколко години обяви, че започва работа по създаването на така наречените европейски университети. Част от които сме и ние от УНСС. Ние сме част от консорциум, от седем висши училища. В България УНСС, от Рим УНСС, от Тулуза УНСС и т.н. Това са университети от различни държави, но от една и съща област. Генералната им цел е да работят по проект, който е три годишен, но ще има още такива проекти, които няма да се изчерпят с тези три години.
Целта е един ден студентите, които са приети в УНСС, да могат да слушат определени курсове и дисциплини във всеки един от тези университети. Примерно учите „макро икономика“ в УНСС – България и да можете онлайн да слушате лекции по същата специалност, но от професор във Виенския университет. Това предполага да имаме общи дипломи. Тоест, да издаваме в УНСС дипломи с логото на тия седем университета. Но това е дългосрочен проект. Нещата ще се случват бавно.
Стремежът на европейската комисия е да следи те да станат конкурентни на силните университети в САЩ и в Азиатската част на света, където са другите две силни школи. Защото наистина, тук при нас, в Европа, университетите са с много малък брой студенти.
Докато например в една съседна Турция има университети с над 100 000 студенти. В САЩ е така. Това наричам политика с дългосрочен хоризонт за нас и Европа. Докато в България този подход, който се предлага сега, да съберем 5 висши училища, да станат студентите 10 000 и така щели да станат разпознаваеми в Европа е пълен абсурд! Този „механичен сбор“ от днес за утре не носи ползи, а вреди. И то не само за академичната област, но и за държавата.
Интервю на Янчо Николов
