Христо Шопов е роден в София на 4 януари 1964 година. Семейството му поколения наред е истинска династия от актьори. Баща му е Наум Шопов. Майка му, Невена Симеонова, както и сестра му Лиза Шопова, също са актриси. Дядо му е основател на театъра в Стара Загора, а баба му, Мара, е забележителна актриса. Съпругата на Христо, Мариана Станишева, освен че е актриса, е и кастинг директор.
Следвайки семейната традиция Христо Шопов учи актьорско майсторство в НАТФИЗ. През 1981 г., 17 – годишен, той прави своя дебют в киното с “Дишай, човече!”, където му партнира неговата майка Невена Симеонова. Следва филмът “За госпожицата и нейната мъжка компания” с режисьор Иван Добчев и първите стъпки в театъра.
През 1988 година, докато е в четвърти курс, Иван Андонов, кино режисьор с когото ще продължи да работи в бъдеще, го избира за главната роля в култовия филм “Вчера”. От този момент нататък, Христо се превръща в един от най-известните актьори в България и прави главни роли във филми като “Маргарит и Маргарита”, “Индиански игри”, “Любовното лято на един льохман”, “Очите плачат различно” и много други.
Още в края на 90-те името му започва да се споменава сред тези на европейските актьори, взели участие в международни продукции (“Berlin 39”, “Annata di pregio”, “Дон Кихот се завръща”, “Удобна мишена”, “Аз съм Дейвид” .
Повратен момент в кариерата му е 2003 г., когато режисьорът Мел Гибсън го избира да влезе в ролята на Пилат Понтийски в известния филм “Страстите Христови”. От този момент Христо се превръща в световна знаменитост.
Наградата за най-добър актьор от Филмовия Фестивал в Иркутск през 2004 година му е именно заради превъплъщението в ролята на Пилат.
През последните години той играе главната роля в големи телевизионни и кино продукции, голяма част от тях европейски: “Барбароса” ; отличеният с много награди “Love.net” – блокбъстър за 2011 г.-; “Операция шменти капели” ; “Генерал Дела Ровере” ; “Барабас” ; “Досието Петров”, и други.
През 2013 г., го виждаме като шеф на тайните служби в сериала “Четвърта власт”, а малко след това и в “Дървото на живота”.
През 2016 Христо Шопов застава от другата страна на камерата снимайки документален филм “Stand by” като негов режисьор и продуцент.
През 2018 година, актьорът се захваща с режисура на нов документален филм – “Втори шанс”, който е награден за най-добър документален филм на Фестивала за изкуство и филми Equus САЩ, през 2019 година.
В специално интервю за BurgasNews Христо Шопов прави равносметка на своята над 30 годишна кариера, като актьор. Откровено разговаря за минало, настояще и бъдеще. Споделя моменти от филмовата площадка и планове за бъдещи участия.
Г-н Шопов, Вие сте потомствено свързан с театъра. Искало ли Ви се е някога да се занимавате с нещо друго, или пътят Ви беше предопределен?
Ами не знам дали ми е бил предопределен, някакси това беше най-естественото нещо пред мен. Аз съм израснал в театъра. Покрай моите родители актьори заобичах това изкуство. Може би това е определящото. Иначе – да. Аз съм кандидатствал 3 пъти във ВИТИЗ. Сега казват, че третия път е последен. И ако не бяха ме приели третия път най вероятно щях да се занимавам с нещо друго.
Първата Ви голяма роля е във филма „Вчера“. Вие сте от поколението, което порасна в социализма и съзря в демокрацията. Чувствали ли сте се някога като в този филм? Изобщо има ли бунтар вътре във Вас?
Първата ми известна роля е във „Вчера“. Преди него имам един филм, който се казва „Дишай човече“, който 1981 година. Това е филм, който не доби голяма популярност. Там е първата ми роля, но „Вчера“ е филмът, който ме изстреля в известността така да се каже. С него станах известен на широката публика.
Много трудно завърших средното си образование, ако трябва да съм откровен. С това не се гордея особено. Бях изключен от няколко софийски училища и завърших в Костинброд. Да, имаше нещо, но дали е било точно бунтарство – може би. Не обичах да нося униформа, да ме стрижат нула номер или късо. В интерес на истината, тогава много хора не го харесваха това, но не всички го демонстрираха, като мен. Това обаче си имаше своите последствия.
Вие сте участвали и в много чужди продукции. Каква е разликата в киноиндустрията у нас и в чужбина?
След 90-та година в България започнаха да се снимат много чужди продукции – американски основно, италиански, френски. Не бяха някакви топ заглавия, поне в началото. Тук бяха снети филми с големи бюджети и благодарение на тези филми, българските екипи се научиха да работят в истинска киносреда.
И тогава се „произведоха“ изключително много специалисти в света на българското кино. Всички екипи, които пристигат у нас да снимат, в момента, са много впечатлени от нивото на българските си колеги. Така че, благодарение на това отваряне на България за чужди продукции възпита и произведе качествени родни кино екипи.
Не може да не споменем „Страстите Христови“. Как се работи с Мел Гибсън и как научихте езика на Исус за тази роля?
Аз имам известни лични причини поради които не обичам да говоря за този филм, но на Вас ще кажа. Мел Гибсън е изключителен режисьор. С него се работи много лесно, защото освен като режисьор и актьор, знае как да поиска нещо от актьора. И то така да го поиска, че да го получи. Що се отнася за езика – да, не беше никак лесно. Героите във филма говорят на два езика – латински и арамейски.
Латинският е значително по лесен. Той е доста мелодичен и има някаква познаваемост. Не е непознат. Докато арамейският е нещо, което никой не говори днес. Беше много трудно. Имах да уча два текста на латински и арамейски. Имаше специалист, който се занимаваше с актьорите. Всички актьори получиха достатъчно време да се подготвят. Не можеш все пак да получиш текст на терен и да го възпроизведеш по никакъв начин.
Случвало ли Ви се е да си забравите репликите? Коя е най-смешната случка от сцената или снимачната площадка?
Ами на всеки се е случвало, предполагам, да забрави реплики или на колегата срещу него. Така, когато си с колега е по- лесно. Споменавам това поради причината, че основното нещо, с което се занимавам сега е един мой моно спектакъл . Там съм сам на сцената. И ако забравя реплика – няма кой да те спаси. Поне в началото беше доста стресиращо с моно спектаклите. Иначе забавни случки има много, но не мога да се сетя сега за нещо, което да Ви разкажа. Случва се да импровизирам често.
Когато не мога да се сетя за определена дума или изречение, но все пак знаеш в каква посока трябва да продължиш – импровизираш. В 98% от случаите публиката не се усеща, че го правиш. Но за актьорите е много стресиращо. Сигурен съм, че всеки актьор сънува кошмар, как забравя репликите си, текста. Как закъснява за представление. Това са кошмарите на актьорите.
Вие имате опит и зад камерата в документалния филм “Stand by”, след това и „Втори шанс“ като техен режисьор и продуцент. Къде е по-лесно, по-приятно и по-отговорно – като актьор, или като режисьор?
Различно е, различно е. На единия филм съм продуцент и режисьор – „Sten by” е това, а на „Втори шанс“ съм само режисьор. Това са изцяло частни проекти, което ги прави изключително трудни. В тази посока мога да кажа, че имам два проекта спечелили конкурс в Национален филмов център.
Другият е за документален филм, който спечели миналата година конкурс за одобрение, но не е минал още комисия за финансиране, така че се надявам тази година да стане това. Имам и един късометражен игрален филм, който спечели тази година конкурс и чака също финансова комисия. Надявам се тази година да завърша два филма като режисьор.
Киното или театърът са Ви носили по-голяма емоция? Незабравимите Ви роли в „Догодина по същото време“ и „Всичко или нищо“ накараха много почитатели на театъра да се просълзят и да се влюбят.
Ако ми бяхте задали този въпрос преди 10 години, щях да Ви кажа без да се замислям – киното. Че то ми е дало повече, но сега бих се замислил. Те са много различни театъра и киното, ако говорим за актьорската професия. В киното винаги може да има втори дубъл ако нещо не се случва както трябва или се прави от съображение за сигурност. Има избор. Така може да се стигне до най-доброто.
В театъра не е така. Там започваш и завършваш. Няма дубли, не може да се върнеш назад, затова и всяко представление е различно. Като натоварване нищо общо няма. Ако един снимачен ден в повечето случаи е 12 часа на сцената в театъра си 1 час и 15 минути представление и особено, ако си сам на сцената натоварването е много по-голямо. И също така голямо значение има публиката. Тя е партньор на актьора. Ако публиката е театрална, това помага много на актьора да му се случат нещата.
Заговаряйки за публика не мога да не Ви питам, какво е впечатлението Ви от бургаската публика?
Бургаската публика е страхотна публика. И винаги съм се чувствал много добре в Бургас. Не помня колко пъти съм бил във вашия град, Играл съм много постановки – „Всяка година“, „Всичко или нищо“ и много други, много пъти. Сега ще имам представление на 12 април, пред бургазлии и винаги се чувствам много добре във вашия град. Нямам спомен, някакъв, в някое представление, да съм се почувствал не добре от към неприемане на публиката.
Тази година очакваме нова постановка – „Не е за телефон“, както и премиерата на филма „В сърцето на машината“. Ще ни разкажете ли малко за тях?
Когато Ви споменах за моно спектакъл, това е точно това представление „Не е за телефона“, което играя в момента. Премиерата му беше миналата година и то започна да се играе доста активно, въпреки пандемията. „Не е за телефон“ на 12 април ще бъде в Бургас, в културен дом на „Нефтохимик“, където Ви каня на представлението.
„В сърцето на машината“ е един филм, чиято премиера ще е март месец. След средата на март. Един много хубав български филм е това, което мога да Ви кажа за момента. Но няма да Ви кажа повече, защото ще го напишете и ще развалим магията.
Интервю на Янчо Николов
