Зинаида - жива легенда или просто жена

Когато войната започва Зинаида Туснолобова записва и после завършва училище за медицински сестри. През 1942 г. тя отива на фронта. В 849-и стрелкови полк. И там на фронта за 8 месеца спасява 123 ранени войници и офицери. Тогава званието “Герой” е получавал всеки, спасил 80 човешки живота.

През февруари 1943 г. в една сурова битка нейният командир е ранен. Нуждае се от помощ. С цялата си самоотверженост Зинаида се хвърля да спасява ранения командир, но… тогава самата тя е пронизана от куршум. Двата й крака са счупени. Към нея приближава германец. Рита я силно в корема. Удря я с приклада на автомата си по тялото, в лицето, в главата. И прави това до момента, в който Зинаида губи съзнание.

За щастие и по някаква неизвестна причина германецът не стреля. Не я убива.

И Зинаида остава жива.

Намират я след няколко дни. По чудо. Руски разузнавачи, които се връщат от немския тил, чуват стон. Откриват тялото на Зина, вбито и замръзнало почти до смърт в един кървав масив. Снегът около раненото момиче е целият в кръв. “Изрязват” я някак от това кърваво ледено кълбо и веднага я откарват в болница.

Но там се оказа, че при Зина се развива гангрена, провокирана от студа. Налага се ампутация. Лекарите ампутират двете й ръце. А после и двата крака. Това се случва в рамките на 8 изключително тежки операции. И така на 22 години Зина губи ръцете си. Губи и краката си.

Болят я обаче не само раните. Боли я най-вече душата. Зина обича безкрайно един мъж.

Преломен се оказва моментът, когато прочита книгата на Николай Островски – “Как се каляваше стоманата”. След като затваря последната страница от нея, Зина възкликва:
– Мога да победя съдбата. Сърцето ми е цяло, а и главата е на раменете ми!

И един ден Зина моли медицинската сестра, която се грижи за нея, да й помогне да напише писмо до своя годеник Йосиф Марченко. Започва да диктува:
„Скъпи мой, мили мой Йосиф! Прости ми за това писмо, но аз не мога повече да крия от теб, не мога да мълча. Трябва да ти кажа истината… не мога да лъжа, знаеш… С мен се случи беда… Пострадах на фронта. Изгубих ръцете и краката си. Аз вече нямам нито ръце, нито крака. Тъжно е… и обидно… да бъда инвалид на 23 години и да моля някого за чаша вода… моята песен е изпята… Не искам да съм ти в тежест. Не мога да бъда преграда по твоя път. Забрави за мен. И ми прости. Довиждане. Изгради си живота така, както поискаш. Твоята Зина.“

Не след дълго идва отговор.

„Скъпа моя, скъпа мъничка ти…! Скъпа страдалица…! Мъченичка моя, малка… ти… Никакви нещастия и беди не могат да ни разделят. Няма такава причина, няма такава мъка, която да ме принуди да те забравя, моя любима. И в радост, и в мъка – винаги ще бъдем заедно. Нека само да свърши войната, нека да удържим победата и аз ще се върна при теб. Ще се върна и ще заживеем заедно и щастливо. Не мисли за нищо лошо. Моля те. Обещай ми. Аз съм твой, същият, както преди, аз съм твоят Йосиф…“.

И момичето се възражда. И отново се научава да ходи, да пише, да живее. След войната Зинаида и Йосиф се женят. Живеят, работят, раждат си деца. Съпругът не смята своята Зина за дефектна, не забеляза, че тя е наранена. Просто я обича.

През май 1944 г. вестник „Впред на врага“ публикува обръщение към бойците на Прибалтийския фронт, които приближават до град Полоцк. Призивът е да поразяват врага с още повече жар, с още повече смелост и да бъдат богатири в боя. Хиляди войници откликват. Разгръща се цяло движение „За Зина Туснолобова!“ И този надпис се появява върху танкове, самолети и бойни оръжия.

Следвоенният й живот също се превръща в постоянно преодоляване на най-тежки изпитания. Тъй като краката й са ампутирани много високо, в Московския институт по протезиране и правят специална превръзка, към която са прикрепени изключително странни протези. Незабравим е денят, в който тя за първи път става и се изправя на своите два изкуствени крака. Научава се да пише с помощта на специално изработен маншет, закрепен за пънчето на дясната й ръка.

Йосиф се грижи за нея през целия им съвместен живот: глади рокли, управлява домакинството, буквално я носи на ръце.

В началото на своя живот младото семейство се установява в Ленинск-Кузнецки. През 1946 г. се ражда първото им дете, през 1948 г. се ражда още един син. Но съсед, който помага в грижите за децата, се оказа болен от туберкулоза. Бебетата се инфектират от него и умират от инфекцията.

След тази трагедия семейството решава да се върне в Полоцк, където отново започва да сбъдва мечтите си – за дом, за голяма ябълкова градина и семейно щастие. През 1951 г. им се ражда син Володя, а през 1960 г. дъщеря Нина. Зинаида категорично не иска да възприема себе си за безпомощен инвалид и всеки ден се опитва да живее пълноценно.

В музейна експозиция посветена на Зина може да се види радиоприемникът, от който сутринта на 6 декември 1957 г. семейството чува съобщението за присъдено звание “Герой на Съветския съюз на Зинаида Михайловна”. Поздравителните телеграми продължават безкрайно.

Благодарственото писмо, публикувано от нея във вестника, съдържа следните редове:
„Радвам се, че намерих своето място в боя. Радвам се, че има няколко капки от моята кръв върху знамето на нашата Родина“.

На 12 май 1965 г. Зинаида Туснолобова-Марченко става третата жена в СССР, удостоена с най-високата награда на Лигата на Международния Червен кръст – медалът на Флорънс Найтингейл – милосърдната сестра, която завинаги промени медицинската грижа.

Зинаида е почетен гражданин не само на Полоцк, но и на Ленинск-Кузнецки.

Името й е увековечено в имената на няколко улици в Москва и Сочи и на паметна плоча в Свердловск .

Жена легенда. Без ръце. Без крака. Преживяла война, преживяла смъртта на две от децата си. И после родила още две.

Несломима! Невероятна! Жена…

Оставете отговор

Please enter your comment!
Моля въведете името ви