Рей Бредбъри - пълномощният посланик на Марс

Фантастика пишат мнозина, но корифеите, достигнали до международно признание са единици. Един от титаните на фантастиката през XX век е Рей Бредбъри. Роден е на 22 август 1920 година в град Уокиган, Илинойс. Родителите му са големи почитатели на киното, затова и второто име на детето им – Дъглас, се дължи на любовта им към актьора Дъглас Феърбанкс.

В една от знаменитите си повести “Вино от глухарчета”, която до голяма степен е биографична, писателят засяга тънкия въпрос за възприятието на децата, за жизнените промени в човек, остаряването и смъртта. Подобна тема се обяснява с това, че самият Бредбъри се сблъсква съвсем малък със смъртта. Един от братята му, Сам, умира когато е на две години. Това се случва още преди да се роди Рей. Но после почива сестра му Елизабет, а през същата година почива и дядото на Бредбъри.

Детството му преминава във времената на Голямата депресия, което се усеща и в по-късното му творчество. След завършване на училище, Рей започва да продава вестници по улиците, без да е в състояние да продължи образованието си. “Когато бях на 19 години, не можех да постъпя в колеж – бях от бедно семейство. Пари нямахме, така че ходех в библиотеката. Три дни в седмицата четях книги. На 27 години, вместо университет, завърших… библиотеката”, спомня си Бредбъри, когато вече е мастит майстор на перото.

Започва да пише рано, при това, отново заради липсата на пари.

Когато е едва на 12 години, прочита интересна книга и заради невъзможността да си купи друга, сам започва да измисля продължение на историята. На 17 години влиза в “Лигата на научните фантасти” в Лос Анджелис и започва да публикува разкази в евтини списания. Тези произведения не стават широко известни, но му дават увереност да поеме по пътя на писателската професия. Липсата на образование компенсира с много четене и упорит труд, като се опитва да пише по един разказ на седмица.

Постепенно Бредбъри започва да формира свой стил и почерк. Липсват му само две неща – известност и пари.

Един ден през 1946 година, Бредбъри влиза в една книжарница. Но този път книгите минават на заден план – изместени са от младата продавачка, чийто поглед сразява младия писател. За негово щастие Маргарет Сусана Маклайър, или по-просто Маги, също не остава равнодушна към него.

След една година се женят. Преживяват заедно следващите над 50 години, възпитават четири дъщери и ги разделя само смъртта на Маги, която почива през 2003 година.
За световната слава на Бредбъри голяма заслуга има и съпругата му. През първите години от семейният им живот произведенията на Рей на практика не носят никакви доходи и семейството живее изключително с доходите на Маги.

Много жени на нейно място щяха да настояват мъжът да спре да се прави на зает глупак и да си намери сериозна работа,

но тя вярва в таланта на съпруга си. Бредбъри не веднъж е казвал, че успехът му се дължи в много голяма степен на съпругата му. Посвещението на автора в романа “Марсиански хроники” е адресирано на нея: “На моята съпруга Маргарет с искрена любов”.

През 1950 година Рей Бредбъри пише романа “Марсиански хроники”, който му носи първият сериозен финансов успех. За да се договори за публикацията му, на писателя му се налага да води телефонни разговори с агента по телефон, който се намира в близката бензиностанция – семейството няма пари, за да си позволи домашен телефонен пост.

След публикуването на “Марсиански хроники” Бредбъри вече разполага с пари и поклонници. Но световната слава тепърва предстои да го споходи. Случва се три години по-късно, когато излиза романът “451 градуса по Фаренхайт” – една потискаща история за тоталитарното бъдеще на цивилизацията, в която пожарникарите унищожават книги, а четенето е разрешено само за малцина избрани.

“451 градуса по Фаренхайт” шокира американското общество до толкова, че в САЩ книгата е подложена на жестока цензура. От романа са премахнати най-твърдите сцени, според ревнивите блюстители на обществения морал. Не е изключено цензорите да са се смутили от факта, че за пръв път “451 градуса по Фаренхайт” е отпечатан не къде да е, а в… списание “Плейбой” – излиза на части в броевете за март, април и май през 1954 година.

От този момент насетне Бредбъри вече е световно известен в средите на научната фантастика.

Всяка нова негова книга се чака с нетърпение и се посреща с голям ентусиазъм. Самият писател гледа критично на титлата си “майстор на фантастиката”. “Преди всичко, аз не пиша научна фантастика. Имам само една книга в този жанр и това е “451 градуса по Фаренхайт”, роман, който се базира на реалността. Научната фантастика – това е описание на реалността. Фентъзито – описание на несъществуващото. Така че “Марсиански хроники” не е научна фантастика, а е фентъзи. Това не може да се случи, разбирате ли? Ето защо тази книга ще живее дълго – тя е като гръцките митове, а митовете живеят дълго”.

Едва ли любителите на Бредбъри ще се съгласят напълно с тези му думи. Книгите му са много по-задълбочени, за да се определят просто като фентъзи. Авторът гледа в бъдещето с неговите технически нововъведения, но пречупено през призмата на човешкото и психологическата нагласа за промени.

Въпреки мрачните нотки в творчеството му, Бредбъри, за разлика от много от западните му колеги, спада към фантастите – оптимисти, такива, като братя Стругацки, например.

Вече придобил световна известност, Бредбъри не спира да експериментира с жанрове, далеч от фантастиката – пробва се да пише поезия. За света обаче той си остава все така гениален фантаст, и писателят не се противи много на това.
В края на ХХ век, когато научната фантастика почти е задушена от фентъзито, Бредбъри се оказва изтласкан на сянка. И то в толкова дълбока сянка, че мнозина се питат, дали писателят е още жив. Отнасящият се към всичко и всички с ирония Бредбъри приема спокойно променената ситуация: “Наричат ме жив класик. Не мога да кажа, че това ми харесва, но определено звучи по-добре, отколкото “мъртъв класик”.

На 79-годишна възраст претърпява инсулт, който го приковава към инвалидния стол.

Но Бредбъри продължава да пише и се надсмива над състоянието си,

казвайки, че най-голям проблем му е това, че инвалидният стол постоянно се заклещва докато прави дългите си разходки из дома си.

Онези, които го познават отблизо, знаят до каква степен Бредбъри страни от новостите в техниката. Писателят работи изключително на пишеща машина и не ползва компютри. Отнася се скептично и към електронните книги и прочие устройства от този тип. Когато е на 38 години купува автомобил, връчва ключовете на съпругата си и никога не сяда зад волана. Даже първият си полет със самолет предприема чак когато е на 62 години, при това го прави по принуда – отменят влака, с който иначе се канел да пътува. “Ама ме беше страх! Взех успокоително под формата на шест чаши мартини и полетях. Пристигнах благополучно, но в интерес не истината, не помня как точно”, разказва в последствие Бредбъри в едно свое интервю.

И въпреки че се опитва да стои далеч от технологичните новости, Бредбъри успява да вижда ясно в бъдещето. В романа “451 градуса по Фаренхайт” има описание на съвременните мобилни телефони, плазмени телевизори и банкомати.
Към края на живота му, много често го питат, защо човечеството в началото на XXI век все още не е стигнало до Марс, да не говорим за по-далечните планети.

Писателят отсича: “Защото хората са идиоти. Направиха купища глупости, измислиха костюмите за кучета, длъжността на рекламния мениджър и неща като айфона, без да получат в замяна нищо, освен горчив послевкус. А ако бяха развивали науката, ако бяха усвоявали Луната, Марс, Венера… Кой знае какъв щеше да е светът днес? Човечеството има възможността да пътува из космоса, но то нехае и предпочита да се занимава с потребление – да пие бира и да гледа сериали”.

Говорейки за ситуацията в наше време,

Бредбъри отбелязва: “Проблемът се състои в следното – хората са станали толкова равнодушни един към друг, че секунда преди върху дома им да се стовари атомна бомба ще се запитат: “Какво решаваме, ще ходим ли за бира утре или не?”

Самият писател обаче до края на дните си гради планове за бъдещето, при това даже на прага на смъртта. “Искам да бъда погребан на Марс – абсолютно сериозно казвам това. Нали така ще се превърна в първият покойник, погребан в марсианска почва, и моето тщеславие най-сетне ще намери утеха. Даже да пренесат праха ми до там в консервена кутия, няма да възразя”.

Големият писател не доживя до първият пилотируем полет към Марс. Авторът на “Марсиански разкази” почина на 5 юни 2012 година. За момента нищо не се чува за марсианското му погребение. Но NASA нарече мястото, на което кацна марсоходът Curiosity “Земя на Бредбъри”.

В едно интервю от 2005 година, 85-годишният тогава Бредбъри отговаря на питането какво очаква Земята в бъдеще, така: “Всичко ще е нормално. Излезли сме от океана, после сме напуснали и джунглите, преживели сме купища войни и епидемии. И сме оцелели. И каквото и да ни предстои занапред, сигурен съм, че ще го преживеем.”

Да се надяваме, че и този път Рей Бредбъри ще се окаже прав.

 

Оставете отговор

Please enter your comment!
Моля въведете името ви