Събор
Признаването на България
Датата 9 август 681 г. е най-важната в българската история според много историци. На този ден, по време на 16-ото заседание на Шестия Вселенски събор в Константинопол, презвитер Константин за първи път споменава българската държава като такава.
Шестият вселенски събор бил свикан в Константинопол (както Втория и Петия) през 681 г. по повод ереста на монофизитите при Константинополския патриарх Георгий, папа Агатон и император Константин IV Погонат (668-685).

В него участвали 170 отци. След като Константин от Апамея (Сирия) бил поканен да се изкаже пред Светия събор на неговото 16-о заседание, той излиза и изрича следните паметни думи:

“Константин ме наричат и съм презвитер на светата Божия църква в Апамея от втора провинция Сирия, ръкоположен от Авраам, епископ на Артеуса. Дойдох на вашият свят Събор за да ви съобщя, че ако аз бях изслушан, то ние нямаше да претърпим това, което претърпяхме през тази година, т.е. това, което претърпяхме във войната с България.

Още отначало исках да вляза на събора и да моля да бъде сключен мир, да бъде предложено някакво примирително решение, и да не се порицават нито тези, нито другите, т.е. нито проповядващите една воля, нито проповядващите две воли.

Аз се отправих при патриций Теодор, военният началник и го молих да съобщи за мен на събора, за да се извърши мир и любов, защото Бог най-много обича мира и любовта. А сега, ако заповядате, ще напиша по сирийски за вярата, която ми даде Бог, за да бъде преведено на гръцки”.

Споменаването на България е в контекста на войната, която тогава се е провела между българи и ромеи.

След разгрома на ромейския император Константин IV Погонат от княз Аспарух през 680 година, Аспарух предприема контранастъпление и през 681 година император Константин предлага примирие, което е документирано от Теофан Изповедник.

Очевидно тази победа е закрепена с някакво споразумение, което се предполага, че е договорено край Варна. На практика, с подписване на договора, може да се счита, че България официално е призната със статут на нова държава, а имено (дунавска) България

Ако съдим по хронологията на „Деяния…” войната с България започва 20 март 680 г. и завършва преди 16 септември 681 г.

Тази реч на Константин се свързва с датирането на мирния договор между България и Византия, който се явява международно признание на Дунавска България.

Затова Началото на Дунавска България се брои от 681 г.

Технически обаче това е признаване на част от преди това признатата още при Ираклий Кубратова Велика България.

Нашите историци са приели, че съществуването на България започва от 681 година. Така е записано в нашата история. Прави ли са били?

Накратко, (Дунавска) България, основана от княз Аспарух можем да считаме като естествено продължение на Стара Велика България, но и като нова де юре държава, основана със съответните атрибути на държавността, а имено – владетел, столица, държавна администрация, армия, данъци и т.н., но и най-важното – ПРИЗНАВАНЕ, т.е легитимиране пред света от тогавашните т.нар. велики сили.

Има безспорни доказателства за съществуването на българска държавност и преди това. Например Именникът на българските владетели започва от 165 година, а самият Аспарух е споменат далеч след тази година, като преди него е имало 5 владетеля.

По материала работи: Слав Велев

https://www.chernomore.bg/

Оставете отговор

Please enter your comment!
Моля въведете името ви