Санстефанският мирен договор
Санстефанският мирен договор

На 18-ти февруари (защото още не е бил приет Григорианският календар), през 1878 г., е подписан Санстефанският мирен договор. С този договор Османската империя признава съществуването на отделна българска държава върху по-голямата част от националното землище на нашия народ. 142 години по-късно този договор е разглеждан както като триумф на руската подкрепа за националния идеал на българите. Но и като опасна химера, която обрича народа ни на две национални катастрофи.

Каква е истината за Санстефанският мир? Виновен ли е той наистина за националните катастрофи на българите?

Отговорът на този въпрос в две части не е лек, нито еднозначен. Фактически, дори българите да бяха възприели по-умерени претенции към своето териториално присъствие на полуострова, тези интереси неминуемо щяха да се конфронтират със сходните амбиции на другите балкански страни, както и с желанието на османците да запазят много територии на Балканите.

От друга страна, прекомерно нереалистичните очаквания, които санстефанските граници създават у българския народ, се превръщат във воденичен камък на шията на българската дипломация, която действа сковано в ключови преговори за решаване на националния въпрос.

С други думи, Санстефанският договор действително носи сериозни негативи до толкова, до колкото влияе на няколко поколения българи, които заживяват с един невъзможен идеал за своята родина. От друга страна, този факт не е достатъчен за да оправдае липсата на прозорливост и дипломатическа гъвкавост у българските политици.

Руската перспектива
За Русия, войната от 1877-78 г. е единадесетия и най-кратък конфликт с Османската империя. Въпреки че продължава по-малко от година, войната коства живота на около 105 000 войници от Руската империя (над 80 000 от тях умират от болести, недостатъчно припаси, униформи и т.н. логистични причини!).

Българската историография често допуска грешката да разглежда тази война извън контекста на останалите, което създава сериозни грешки в тълкуването на руските мотиви и цели. Двете основни грешки, които се допускат са 1) Основните териториални интереси на Русия са на Балканите 2) Русия иска създаването на голяма славянска държава на Балканите, но другите Велики Сили й пречат.

И двете тълкувания са неверни. И, реално погледнато,  Санстефанският договор е параван, който ни пречи да видим истината

Всъщност, основните собствени териториални цели на Русия са насочени към Кавказ, а на „Западния фронт“ се цели връщане на териториите в Бесарабия до делтата на р. Дунав. Тези цели са заложени като дългосрочна перспектива в политиката на Петербург. От тук на сетне, всяка война между Русия и османската империя ще се води с цел разширяване на руските земи в посока Дунав и в Кавказ до там, до където съществуват големи групи православно население (грузинци и арменци). С оглед засиления дипломатически натиск от страна на Германия и Австрия, Русия не може да си позволи никакво по-сериозно разширение на Балканите (тя и не го търси). И основните апетити са насочени към днешна южна и централна Грузия, които все още са в османски ръце. И Санстефанският мир не бива да ни пречи да надникнем зад него.

Що се отнася до „голяма славянска държава на балканите“, то този мит лесно се развенчава посредством конвенциите, които Русия подписва с Австро-Унгария и Великобритания преди началото на Руско-турската война. Петербург се ангажира да не прекроява драстично балканските рубежи и фактически спазва това обещание на конгреса в Берлин. Какво, тогава, цели Игнатиев в Сан Стефано?

Много просто – отиваш на преговорите с толкова грамадни претенции, че победения да ти даде всичко онова, което искаш в действителност: държава, която да е буфер за австрийските интереси и лост за оказване на натиск над Портата (България) и всички стратегически териториални придобивки, които си преследвал.

Същевременно, Игнатиев издейства разширение и за Сърбия, Румъния и Черна гора, ловко циментирайки руското влияние в тези страни посредством най-любимия подарък на балканците – новите територии. В действителност, всичко, което графът прави на Балканите пряко обслужва политическите начертания на Горчаков.

Всъщност, случилото се с България е перлата на дипломатическото усилие на Игнатиев

– създава се държава, едновременно благодарна на Русия и гневна на останалите Велики Сили, която да действа като политически плацдарм за интересите на Петербург на Балканите. Същевременно, издействания (и уговорен още на Цариградската конференция 1876 г.) статут на България устройва и Османската империя, която запазва значително влияние на Балканите. В крайна сметка, планът изкован от Русия води до създаването на една по-малка и по-послушна България, в сравнение с  двусъставната автономия, предложена от Великобритания през декември, 1876 г.

От руска перспектива, задачите, заложени във войната са изпълнени максимално. А сметката е платена от онези, които винаги я плащат – крепостните селяни-наборници и местното православно население. Всъщност, през 80-те години на XIX век, България извършва същинска революция. Тя става единствената православна страна в света, която отхвърля руското политическо влияние и заема твърда, самостоятелна позиция.

Османската перспектива.
Загубата на Османската империя във войната от 1877-78 г. не е особена изненада за никого. Причините за това са много и често се неглижират от родните ни историци.

На първо място, политическата криза, обхванала Османската империя през 1875 г. не е приключва до лятото на 1878 г. Това означава, че Портата е сериозно разклатена и неспособна да реагира адекватно на множеството предизвикателства. Откровено малоумният, отвратителен начин за смазване на Априлското въстание го доказва. Портата демонстрира свръх параноично и крайно отношение към своите поданици. Бунтовете и чуждите интервенции не закъсняват.

Османската армия също се намира в не добро състояние.

Като цяло, най-ефективен е флотът, който през 60-те години на XIX е трети по големина в света. Сухопътните сили са на съвсем друго ниво. Командването е слабо, назначенията се дирижират от политическите клики, а не от реалните качества. Османците използват наборна система, но населението не преминава през адекватна подготовка. Голяма част от действащите войски са деморализирани араби. Нередовните части, които традиционно допълват армията, са далеч под нивото на Русия. Това, че Портата разполага с по-добри оръдия и по-качествени пушки не означава абсолютно нищо в ръцете на лоши войници. За разлика от руснаците, които компенсират липсите с ентусиазъм.

Във връзка с казаното, резултатите от войната – задържането на Източната армия и дългата съпротива на Плевен съвсем не са малки постижения на една армия, която можеше да колабира още след влизането на руснаците в Старозагорско. Санстефанският договор е диктат, безспорно, но Портата добре знае, че всякаква спогодба с Русия е временна. Великобритания е дала своите уверения, а Лондон е повече от категоричен в желанието си да ограничи руското проникване в Кавказ. В този смисъл, важно е да отбележим, че Санстефанският договор и Руско-Турската война са просто един сегмент от Голямата Игра между Великобритания и Русия.

Колко тежки, обаче, са териториалните загуби?
От гледна точка на Кавказ – доста.

Руснаците получават удобни предни позиции за удар към вътрешността на Анадола.

В районите около ез. Ван все още живее голямо арменско малцинство, което симпатизира на православна Русия. И което може да се използва като претекст за допълнително разширяване на Русия на юг в една бъдеща война. От икономическа гледна точка, загубите в Грузия са незначителни.

На Балканите нещата стоят по друг начин. Откъсването на България е тежък стратегически и икономически шамар за Портата – най-тежкият за целия XIX век. Българските земи са жизненоважен орган в икономическия организъм на империята. Също така са основна част от отбранителната линия на Порта. Малките територии, заети от Черна Гора и Сърбия са символични и нямат пряк лош ефект за Портата. Но напредването на сърби и черногорци към земите на албанците тласка последните към Портата.

Сериозен удар е и отнемането на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. Не бива да се подценява и предаването на Кипър на Великобритания. С този акт, Османската империя фактически да е морска сила в Средиземно море. А флотата й се ограничава до регионално присъствие в Егейско море. Паралелно с дадената на Крит автономия, загубата на Кипър е горчивата цена за британската дипломатическа подкрепа.

Понесените териториални загуби, обаче, имат едно предимство – броят на мюсюлманското население в балканските територии се увеличава рязко, което създава удобни предпоставки за реализиране на заложената от младотурците програма за създаване на една над-етническа, османска нация, базирана на исляма като спояващ елемент. Тази програма ще започне да се развива постепенно и по-активно след 1908 г., което ще се превърне в един от поводите за агресивните действия на балканските държави, за които създаването на подобна над-етническа национална структура би било тежък удар.

Александър Стоянов

Оставете отговор

Please enter your comment!
Моля въведете името ви