Ньойският договор, или как България изгуби Бяло море и Западните покрайнини

В края на Първата световна война българската държава има нещастието да е от страната на загубилите най-големия дотогава световен конфликт. Тя, както и останалите съюзници от Централните сили, е принудена да моли за мир.

На този ден (27.11.1919г) е подписан договорът с може би най-тежките санкции за България – Ньойският мирен договор. „Мирът“, който струи от този и останалите договори-диктати между победените в Първата световна война държави и Антантата е една от основните причини за започването на Втората световна война.

На победените държави са наложени изключително тежки икономически,военни и териториални санкции.

Договорът от българска страна е подписан от министър-председателя Александър Стамболийски, според някои медии, той счупва писалката заради тежките клаузи ,а според други домакините му предложили да я вземе за спомен, но той отказал.

Санкциите за България могат да съперничат по тежест с тези във Версайския договор за Германия.

Най-голямо значение се отдава на териториалните клаузи, според които българската държава е лишена от Западните покрайнини, които са с важно стратегическо значение – Царибродско, Босилеградско, части от Трънско и Кулско минават под властта на Кралство на сърби, хървати и словенци, което получава и град Струмица с неговата околност.

Южна Добруджа остава част от Румъния, а Беломорска Тракия е поставена под контрола на съюзниците, като нейното бъдеще остава за решение на по-късен етап.

Въпреки това чл. 48 предвижда икономически достъп на България в Егейско море. Само година по-късно, на конференцията в Сан Ремо, Беломорска Тракия е предадена на Гърция, а обещанията по чл. 48 остават неизпълнени.

Според финансовите клаузи държавата е задължена да изплати 2,250 млрд. златни франка с лихва от 5% (с изключение на първите две вноски, които са с лихва от 2%) или общо за 37 години сумата възлиза на почти 5 млрд. златни франка – сума, непосилна за българското правителство по онова време.

Тази сума представлява 22% от цялото национално богатство по оценки за 1911 година, като по този показател репарациите са по-тежки от наложените на Германия с Версайския договор.

Вноските по тяхното изплащане възлизат на 55% от целия държавен бюджет по това време. Невъзможността за изплащане на репарациите е известна още при сключването на Ньойския договор, поради което той предвижда тяхната бъдеща преоценка.

В срок от пет години природните ресурси от мините край Перник трябва да се изнасят за Кралство на сърби, хървати и словенци. Впечатление прави, че за разлика от споразуменията с останалите победени сили, сумата е точно определена.

Освен репарациите, клаузите на договора предвиждат допълнителни финансови тежести: окупационен дълг, издръжка на смесените арбитражни съдилища, комисиите по разоръжаването и репарациите, реституции и др.

По ирония на съдбата България отново трябва да поеме и част от османския дълг.

Интересно е виждането на победителите за размера на репарациите.

Според тях сумата е значително по-малка от щетите, които България нанася на своите врагове по време на войната и нейният размер е намален единствено поради осъзнатата от съюзниците невъзможност българската държава да изплати една по-голяма сума.

Военните клаузи обричат България на една постоянна несигурност. Премахната е наборната система и съставът на българската армия се формира единствено на доброволен принцип.

В рамките на тази своеобразна професионална войска е забранено общата цифра на военнослужещите (включително офицерите и чиновниците от допълващите части) да надхвърля 20 000 души.

Броят на офицерите не може да надминава 1/20 от целия състав на войската, а при подофицерите – 1/15.От отделените земи в следващите 3 години в България пристигат над 100 хил. бежанци, а 600 хиляди българи остават отвъд граница.

България няма право да притежава модерни военни технологии, флот и авиация, а задължителната военна служба е отменена. Редовната наборна армия се замества с платена наемна.

Сухопътните сили трябва да не надминават 33 000 души – войска до 20 хил. души, жандармерията – 10 хил., пограничната стража – 3 хил. души.

България дава над 100 хил. жертви по време на Балканските войни и ПСВ, а с Ньойския договор окончателно рухва мечтата за национално обединение – България трябва да се прости с македонския блян, както и с излаза си на Бяло море.

Все пак Ньойският договор открива възможността за присъединяването на България към Обществото на народите (ОН), чийто статут е неразделна част от мирното споразумение.

Така България е една от първите победени страни, членуващи в организацията, влизайки едновременно с Австрия през 1920 година.

В следващите години ОН заема важно място в опитите на София за мирна ревизия, както и в прекратяването на гръцката агресия от 1925 година.

Съгласно договора, България се присъединява и към Международната организация на труда (МОТ). В следващите години тя приема всички нейни по-важни решения и развива впечатляващата социална система и трудово законодателство за времето си, въпреки факта, че нивото ѝ на индустриализация е по-ниско от това на други европейски държави.

Разпадът на Югославия през 90-те години на ХХ век предизвика редица въпроси около Ньойския договор, наред с които и възможността за неговата ревизия в частта му за Западните покрайнини.

Сърбия, както и останалите четири държави, възникнали на мястото на Югославия, са правоприемници на Югославия съгласно споразумение между тях от 2001 година. Виенската конвенция за правоприемство от държавите по отношение на договорите обаче изрично изключва въпроса за установените чрез договор държавни граници.

Освен всичко друго България е обвързана и с Парижкия мирен договор от 1947 година, в чийто чл.1 границите на страната са такива, каквито съществуват на 1 януари 1941 година, т.е. без Западните покрайнини.