Уважаеми читатели, за първи път в живота си попаднахме в ситуация, в която, за да останем здрави и живи, се налага да се самоизолираме. Всичките ни планове за работа, почивка, каквото и да е, отпаднаха. Колкото и да е слънчево навън, за всички е по-добре да си останем вкъщи.

Първите няколко дни може да е приятна тази принудителна почивка, но скоро ще ви стане скучно, ще ви омръзнат сериалите по телевизията и брифингите за броя заболели ще ви изнервят.

Ще ви потрябват други занимания, освен салатата и ракията без компания.

Ще подредите всички пъзели на децата, ще обиколите всички групи в социалните мрежи, ще изчистите тоалетната, ще подредите гардероба, ще сготвите за седмица напред, ще помечтаете за лятото… после ще се чудите какво да правите.

Затова ние от екипа на BurgasNews ви предлагаме едно предизвикателство.

Прочетете книга. И споделете на нашата страница във фейсбук коя ви е впечатлила, коя ви е спасила от депресията, от скуката, от скандала с половинката, от отчаянието и страха.

Аз съм Екатерина Капрова. Ето моето предложение – „Вино от глухарчета“ от Рей Бредбъри. Това е книгата, която винаги ме е спасявала и ми е давала надежда, че светът може да е по-хубаво място, ако се постараеш малко.

„Беше тиха ранна утрин, градът тънеше в мрак и блажено кротуваше в леглата. Въздухът вече лъхаше на лято, вятърът галеше приятно, природата дишаше дълбоко, топло и спокойно. Стигаше само да скочиш от леглото, да надзърнеш през прозореца и тутакси да разбереш, че ей сега, в този миг, започват свободата и волният живот, че изгрява първото утро на лятото.

Дъглас Споулдинг, дванадесетгодишен, отвори сънливо очи и остави лятото да го полюшква на своите утринни вълни. Отпуснат сред завивките в спалнята си, горе, в купола на третия етаж, той усещаше надмощието, което му даваше най-високата кула в града, облъхвана сега от юнския ветрец. Нощем, когато всички дървеса се сливат в едно, от тази кула той обхождаше с фара на погледа си безбрежното море от бряст, от дъб, от клен… А пък сега…

— Ах, чак да не повярваш! — прошепна Дъглас.

Едно цяло, едно дълго лято, което да отмята на календара ден по ден. И той се видя, също като богиня Шива от книгите с пътеписите, с безброй много ръце, които шарят навсякъде, късат ту недозрели ябълки, ту праскови, ту сини сливи. Да стане едно с дърветата, с храстите и с реките. Блажено да се заледи върху скрежната мустаката врата на ледника. Да се пече и препича със стотиците пилета в бабината си пещ.

А сега, хайде бързо напред — чакаше го едно приятно задължение.

Веднъж в седмицата му позволяваха да оставя баща си, майка си и братчето си Том кротко да спят в малката им съседна къщица, а той се измъкваше, изтичваше нагоре по тъмната вита стълба до дядовия купол и тук, в тази магьосническа кула, заспиваше с мълниите, и виденията, за да се вдигне преди звънтящото потракване на бутилките с мляко и да извърши своя магически обред.

Той застана пред отворения прозорец в мрака, дълбоко пое дъх и го изпусна.

Уличните лампи, подобно свещи по празнична шоколадова торта, изгаснаха в миг. Той духна пак, и пак — звездите започнаха да чезнат.

Дъглас се усмихна. Насочи пръст напред.

Тука, после там. Ето сега оттатък, и отвъд…

В здрачния свят на зазоряването блеснаха жълти квадрати — в домовете светваха лампи. Изведнъж полето долу се изпъстри със светлинки.

— Хайде сега — прозейте се! Станете!

Големият дом под него се размърда.

— Дядо, измъквай зъбите от чашата! — Той почака колкото трябваше. — Бабо и стара майко, започвайте да пържите мекиците!

Горещ аромат на пържено тесто се завъртя из ветровитите коридори, за да подмами наемателите и лелите, чичовците и гостуващите братовчеди навън от стаите им.

— Улице на старците, събуди се! Мис Хелин Лумис, полковник Фрийли, мис Бентли! Изкашляйте се, станете, глътнете си лекарствата, размърдайте се! Мистър Джоунъс, впрягайте коня и поемайте с вехтошарския фургон!

Тъмните сгради отвъд дефилето изцъклиха зли змейски очи. След малко долу по утринните улици две старици ще се понесат в тяхната електрическа Зелена машина, ще се усмихват и ще махат дружелюбно на псетата.

— Мистър Тридън, тичайте в депото!

Скоро и градският трамвай, под дъжд от зелени искри, ще заплува по тухлените улици.

— Джон Хъф, и ти, Чарли Удман, готови ли сте? — пошушна Дъглас към Улицата на децата. — Гответе се! За футболни топки, наквасени в росата на ливадите, за празните въжени люлки, провиснали от клоните.

— Мамо, тате, Том — хайде, събуждайте се!

Долетя далечен звън на будилници. Часовникът на Градския съд отекна тежко. Като някаква мрежа, запратена нагоре от ръката му, от дърветата с чуруликане пръкнаха птички. Дъглас размаха ръка като диригент и я насочи на изток.

Слънцето се показа на небето.

Той скръсти ръце и се усмихна загадъчно, като магьосник. Да, драги мой, каза си Дъглас, викна ли, всичко живо скача и се втурва напред. Ще бъде чудно лято.

Накрая той щракна с пръсти над града.

Вратите се отключиха; хората пристъпиха навън.

Започна лято хилядо деветстотин двадесет и осмо.“

Сега сте вие!

 

Оставете отговор

Please enter your comment!
Моля въведете името ви