Екатерина Капрова
Какво мисля

Нали знаете онази приказка: „Това, което не ни убива, ни прави по-силни”. В нашия случай бих перифразирала: „Това, което не ни убива ни … /онова с майката/”. Извинете ме за  грубия език! Но това, което ни се случва няма да ни убие. Поне не веднага. Но ще ни разкаже играта.  На тези, които останем в тази държава.

Започна като парен влак по нагорнище. Първо сложиха вечерен час на забавляващите се младежи в най-големия курорт на държавата. Сега вече съсипват целия туризъм с безумни закони. Като например да се вкарат бакшишите в касовата бележка. Ами ако не си доволен от обслужването и не искаш да оставиш бакшиш? Не, длъжен си. А пък сервитьорките и собствениците на заведенията трябва да платят данък на благодарността на хората за доброто обслужване.

Следват докторите, които скоро сигурно ще трябва да калкулират бонбоните от излекувани пациенти.  Не че това ще спре калпавото ни здравеопазваане. За което плащаме, дори и да сме здравно осигурени. Но това е друга тема.

Важни са тези, които все още могат да плащат.

Това не са пенсионерите. Тях може да ги гърчат с 300 лева пенсия, защото и да излязат на площада да дрънкат тенджери, ще се приберат вкъщи когато дойде време за турския сериал, за хапчетата или пък завали дъжд. Защото не могат да си позволят лекарства. Това може и да ги убие. Обаче те не са важни. Само се харчат пари за тях. И колкото по-дълго се държат майките и бащите ни, толкова повече дразнят управляващите.

Това не са и хората в неравностойно положение. И те не могат да стоят дълго пред парламента. Майките им могат, обаче обидата, че са кресливи жени с уж болни деца, не извади очите на наглите политици, а им изписа веждите. Помислиха си, че победиха с една оставка, а после правителството издигна този, срещу когото крещяха, на по-висок пост.  И нищо не се промени за тях.  Това не ги уби. Просто сякаш ги зашлевиха отново и им…. Онова с майката.

После одържавиха един частен бизнес.

Прецедент в новата ни история. Няма значение какъв е той. Няма значение чий е. Просто така. Като на 9 септември. Няма да убие нито собственика му, нито някой друг. Но…

След това захапаха хората, които имат имоти и искат да ги отдават под наем. Нещо, което е практика в целия свят. Тук обаче не може. Не и ако половината ти съседи не са съгласни. А това, както е известно на всеки, който живее в жилищен блок с 50 апартамента е почти невъзможно.  Тези и те няма да загинат от това.

Няма да се затрием и от смяната на лева с еврото. Ще оцелеем, поне повечето от нас. Но ТЕ ще станат богати. Защото спестяванията им са в евро. И ако слушкат и папкат, ще получат награда. А ние – ще станем по-малко, а тези, които останат, ще им се …

Сега до 3 години затвор и конфискация грозят всеки, който иска да ползва услугата „споделено пътуване”.  3 години затвор, ако си поделиш горивото с някого, който пътува в същата посока? Дали ще ни убие? Не. Дали ще напълни влаковете и автобусите, които се движат за 6-7 часа в най-добрия случай от Бургас до София? Не, няма. Дали хората пак ще си пътуват споделено? Да.  И това няма да ги убие. Но ще се страхуват.

Това е цялата работа. Всички трябва да се страхуват. Да мълчат и да траят.

И да понасят примката, която все повече ни стиска за гърлото. Затова журналистите ще бъдат наричани „мисирки”.  Защото все повече заприличват на представители на птичия свят. Дали ще казват истината, няма значение. Управляващите ще чуват само „гулюгулюгулю” или както там правят мисирките. Понеже така каза Винету! Дали това ще ни убие? Не, няма. Обаче ще ….онова с майката  и на нашата професия.

А като оставим настрана всички нас поотделно, държавата ни се задъхва под тонове боклук.

Опитваме се да се покажем силни като веднъж в годината чистим и се хвалим с чувалите, събрани от плажа, гората, полето или пред блока. Но веднага след това разбираме, че само сме станали повод за подигравка от страна на онези, които търгуват с вносен боклук направо с контейнери. Ето това някой ден може да ни убие. Но преди това ще ни …

Оценявам усилията на всички, които се опитват да ни направят по-силни, поставяйки ни все повече препятствия пред възможността да живеем поне прилично. За да станем по-силни, нали. А когато се сетим, че не ставаме по-силни, а ни се ….. или ще хванем пътя, или ще се предадем, или най-накрая  ще им кажем: „Абе що не ви ….”

Екатерина Капрова

Оставете отговор

Please enter your comment!
Моля въведете името ви