„Един интелектуалец представя своята версия за нашето минало, за големите събития на евроатлантическата история, за поуките от великото белетристично наследство – българско и европейско, създава богата на факти сцена, където отправя свои послания към съвременните българи. Панорамата наистина впечатлява“.
Доц. Д-р Веселин Методиев за „Апокриф за воаяжа на една овца от стадото на пастира“ на Явор Милушев

На 4 октомври (петък) големият актьор, писател, общественик, парламентарист, заместник-министър на културата Явор Милушев ще представи премиерно автобиографията си в Бургас.

Книгата носи заглавието „Апокриф за воаяжа на една овца от стадото на пастира,“ носи логото на „Книгомания“

и определено е нещо напълно различно от традиционното разбиране за този жанр. Четивото събира не само животописни моменти, но представя изключително любопитна историческа панорама на миналото на България, пречупена през родовата история на автора, неговите мироглед и размисли. Срещата на Бургас с Явор Милушев ще се състои от 17:30 часа в конферентна зала „Ахело“ в Гранд Хотел и СПА Приморец.

Тя е част от афиша на Фестивал на изкуствата Порт Прим Арт Фест, който бургаският 5-звезден Гранд организира за трета поредна година с любезната подкрепа и съдействие на община Бургас. Входът за премиерното събитие е свободен, всички са добре дошли. Повече, за своя „Апокриф“ разказва самият Явор Милушев.

Ще представите своя „Апокриф“ на третото издание на Фестивал на изкуствата Порт Прим Арт Фест. Защо приехте поканата?

Защото ми дадохте повод да я приема. Цветана, Георги Тошев и авангардния художник и прецизен живописец Стефан Божков са ми разказвали за фестивала. Когато реших да пиша Апокрифа, Стефан беше гуру на творческа среща в Поморие. Георги Тошев настояваше да прочета нещо на срещата ми с поморийската публика, и подбрах някои от смешните откъси.

Салонът на новото читалище се заливаше от смях, а големият скулптор Сашо Дяков ми казва: „Няма измъкване, трябва да пишеш“. После си говорехме телефона, искаше да му чета откъси и философски ги коментираше. По час и половина разговаряхме, светла му памет. Тъй че сега ще представя резултата, а отзивите за книгата са впечатляващо добри и благодаря за поканата.

Съпругата Ви Цветана Манева направи изключителен жест към Порт Прим Арт Фест и Бургас, като прие да бъде пръв патрон на фестивала през 2017 г. Какво Ви сподели тя за формата?

Винаги ми е говорила с най-добри думи за фестивала.

Има ли нужда българската култура от подобни фестивали?

Разбира се. Те дават широк достъп на хората до различни жанрове на изкуството, и са добра възможност за изява на творците в пряката връзка с публиката.

Организатор на Фестивал Порт Прим Арт Фест е Гранд Хотел и СПА Приморец. Има ли място бизнеса в културния живот на държавата?

Навремето изразих позицията си по тази тема в доклад на международна парламентарна среща. Има доста бизнесмени, които подпомагат културата, така стимулират творчеството, а разбирането, че който плаща поръчва музиката го задушава. Добрият спонсор е всеотдаен от доброто си отношение към културата и Порт Прим Арт Фест е пример в това отношение.

Как се живее с вселената Цветана Манева?

Както тя живее с моята вселена.

Пътували сте по света. Изкушавали ли сте се някога да изберете друг дом, извън България?

На три пъти съм бил пред такова решение, но винаги се връщах.

Липсва ли Ви сцената и защо решихте да слезете от нея?

Не ми липсва и е рано да казвам защо преустанових работата си в театъра и киното. Направих го в момент, когато имах няколко предложения, също и от чужбина. Играх в „Дървото на живота“, защото сценарият по книгата на Владимир Зарев ми даде възможност в епизод от две минути, да покажа пълнокръвен образ на генерал от едно сложно време, а Евтим Милошев доста ме навиваше и не можех да му откажа, но това беше изключение.

Коя е любимата ви роля?

Не обичам да казвам, че всички роли са ми като рожби.

Благодарен съм, че хората помнят мои роли от представления или филми, които са гледали, значи съм си свършил добре работата и съм бил полезен.

А любими режисьори и сценични партньори?

Любен Гройс, уникален режисьор, Цветана ме запозна с него и тримата бяхме неразделни до неговата кончина. Понеже сме в Бургас, да Ви кажа, дали сте големи артисти. Играл съм и в постановка на Недялко Йорданов на негова пиеса, бяхме приятели с Христо Фотев, гостувал съм тук, тук съм се снимал във филми, играл съм и с колеги от вашия театър, познавах и Петьо Пандира.

Инак в театъра, киното и телевизията съм участвал в постановки на режисьори от класа, и съм играл с големи звезди от генерацията преди моята и от моята. Прекрасни артисти. И сега има артисти, на които се възхищавам.

С какво свързвате Бургас?

Естествено, с много спомени.

Коя роля не успяхте да изиграете?

Готвих се за най-трудните роли от българската драматургия и от световната, но няма да кажа с кои съм се разминал.

Как решихте да съберете историята си в книга?

Пръстите сами започнаха да тракат по клавишите, на един дъх написах книгата. Преработвах я и структурирах повествованието според литературното ми виждане, като монолог на анонимен разказвач. Но не се крия зад него, както отбелязва в предговора проф. Михаил Неделчев.

Идеята ми не е била да пиша за себе си, а чрез историята на съответно време, да вникна как в неговата среда се развива човек, за да може читателят да търси аналогии с живота си, да спори или се съгласява с позицията на разказвача.

Защо заглавието на книгата е „Апокриф“?

Първото нещо, което написах беше заглавието. Апокриф, защото е разсъждение за границите на възможностите извън приетия модел на живот в далечно или близко време, в което хората се вписват в неговите доктринални изисквания или действат съгласно своите разбирания.

Но както има опасни диктатури, така няма безопасни демокрации, затова е Апокриф.

Защото от съображения и зависимости правдивото се представя като неподходящо за политическите обстоятелства към момента, а като меродавни ни се предлагат варианти на правдоподобности, а те си останат далеч от реалностите, дори да имаме шенгенски или валутен печат, че сме пристигнали.

Кой е пастирът?

Пастирът е Христос. Но освен него, в моето съзнание има памет за велики хора, без да ги наричам в книгата пастири, които с държава, вяра, език, писменост и култура, създали нашата ценностна система, и в борбата за свобода и войните я отстоявали, дали са себе си, за да ни има нас и да бъдем нине и присно и во веки.

Доволен ли сте от пътя, който пастирът избра за Вас? Спорите ли с него за посоките – и изобщо, има ли по-правилни пътища?

Сам избирах пътя, спъвал съм се, удрял съм си главата в стената, борил съм се със себе си, вървял съм срещу течението, падал съм, но никога не съм бил на колене и не съм се оплаквал. Живях живота както съм го разбирал. Дали животът е човешка илюзия или действителност, не знам, но е като бягане по пресечена местност. Хубаво е да живееш като преодоляваш трудностите. Всеки сам трябва да си отговори, какво значи да живееш. Може би това е смисъла на последното блаженство, да се радваме и веселим, защото живеем.

На страниците, читателят открива рода Ви няколко поколения назад, с истории, исторически моменти и велики личности. Когато започвахте книгата, знаехте ли, че всички те ще бъдат част от нея?

Дали родителите ми, дали хора от рода, други личности или писатели, в даден момент се появяваха в мислите ми, от тях поемах в друга посока, ненадейно изникваха други и пак навлизах във времето, така върви повествованието до финала.

Почти на всяка страница, бележки под линия сочат литературни източници. Колко други произведения присъстват като свидетели на „Апокрифа“?

Според мен, сравнението между официалните данни и житейските реалности създават различни представи за истината за миналото и настоящето, а истината е някъде в пространство между многото различни наблюдателници. Разказвачът изказва личен поглед върху събития и исторически факти. Можех да цитирам десетки исторически източници, но предпочетох литературни извори. В техният контекст са размислите на разказвача и подрежда в общ низ европейските и родните събития от съответното време и взаимовръзката им със съвремието. В исторически план гледам на всеки строй през неговите културни характеристики. А всеки строй е структуриран съгласно разбирането на съответната власт за политическо, религиозно, съсловно, кастово, социално и прочие инженерство. То винаги е съществувало, а негови апологети или опоненти намираме в борбите, в изкуството и писмените паметници.

Чешките Ви корени са преплетени с българските. Успявате ли да поддържате тази връзка и предадохте ли я на тези след Вас? Мърквичка е част не само от българската, но и от Вашата фамилна история. Коя от неговите картини Ви е най на сърце?

От майка ми са чешките, от баща ми са българските ми корени, любовта ги е вплела и е избуял един кичест явор. Но като се погледна сутрин, мога без маска и грим да празнувам хелоуин. Споменавам деликатно за хора свързани с фамилията, не само Шкорпил и Мърквичка, но без да ги обсебвам, тъй че и двамата са на всички българи.

Пазите ли още Чипевото издание на „Под игото“ от 1910 г. с посвещение от самия Вазов и английските рецензии?

Пазех го, но поради някои обстоятелства изчезна и слава Богу, имам друго съвсем същото. Посвещението на Вазов си го бях записал в дневника, и както помня великите ни песни, така запомних и него: „На ученика Тодор, да тачи ден първий на свободата от вековното иго. И. Вазов“. Тъжно ми е като казват, че езикът му бил старомоден и не го разбирали, на шльокавица бил по-разбираем. Но не заради посвещението на Вазов го споменавам често в Апокрифа, а за да го усети читателят и се убеди колко е актуален и днес.

Имате скъп и ценен спомен, споделен от баща Ви за Вазов и балкончето на къщата му, във времето непосредствено след Ньойския договор. Бихте ли го споделили?

Баща ми е роден в края на 19-ти век, разликата между нас е половин век, преминал е през всички бури на 20-ти век, мъдър мъж, с широка култура. Като бяхме деца, един път се разхождахме по „Раковски“ и посочи към балкончето на Вазовата къща. Татко разказваше и не свалях очи от балкончето. И до днес изпълнявам неговата заръка, като минавам оттам, да се поклоня мислено пред този велик човек.

В книгата сте обрисували ярки личности, оставили своя отпечатък по страниците на българската и световната история. Имат ли те свои аналози днес?

В книгата правя такива съпоставки. Сред градителите на възродената ни държава изпъкват и твърде велики хора, за мерим делото им с малкия аршин на нейните сегашни крепители.

В квартал „Три кладенци“ („Ючбунар“) съседи на баща Ви са били Смирненски, майката на Георги Димитров, Петър Дънов … Разказваше ли Ви той често за живота си и личностите, с които се е срещал през годините?

Да, от неговите разкази за големи личности добивах по-ясна представа за тях и за тяхното време.

Хората обичайно, четат за историята в учебниците. Вашето семейство по много линии е свързано с емблематични личности и повратни събития. Има ли интерес към събирането на извадки от тези ценни спомени и представянето им във формат, подходящ за ученици или музейни експозиции?

Не случайно заглавието на книгата е „Апокриф“ и не съм мислил за учебници и експозиции, предпочитам да се възприема като роман.

Книгата ми е за времето, и го оцветявам без да изопачавам историческите факти от по-далечното или по-близкото минало, през което преминава и живота на рода ми. Като пътувах из страната, скромни хора ми показваха тетрадките си с краеведското им проучване за историята на родния край, и неговите знайни и незнайни участници в нея.

Техните свидетелства са много интересни за микроисторията, за която говори проф. Веселин Методиев в послеслова на Апокрифа. Надали има семейство, което да не е свързано с някоя личност, или да не е преживяло войните и превратностите на живота. Такива разкази на родолюбци с памет, са като средновековните ни жития, сказания и историки на анонимни автори, въображението ни възпроизвежда техните образи.

Историята в „Апокрифа“ покрива векове, подкрепя разказите чрез различни любопитни източници, показва една огромна ерудиция и изключително бърз ум. Базирайки се на широкия си поглед назад и текущата ситуация в света, бихте ли казали, накъде според Вас се е запътил света – и България в частност.

Съвремието не може да се похвали със силни лидери. За конформизма и колаборационизма има стимуланти, но ваксина срещу оглупяването на лидерите не е открита. Демокрацията се превърна в обикновено прилагателно. Свидетели сме на стихиен либерализъм, а статиите за глобализма са като тези за светлото бъдеще в „Работническо дело“. Май ще се окаже, че „1984“ на Оруел е само предсказание, че всичко досега било въведение и светът на големия брат още не се е състоял.

Благословия или проклятие е да имаш толкова широк непосредствен поглед над историята и собствените си корени?

Благословия е, че съм се родил тук, и родителите ми възпитаха в мен обич към книгите, от тях получих знания, а те ми помагат да разгадавам правилно събитията.

„Апокрифът“ е всичко друго, но не и традиционна автобиография. Тя завет за близките Ви и българите ли е?

На този въпрос дава отговор проф. Неделчев в предговора. Но въобще не съм се замислял да пиша някакъв завет към хората. Заветите сме получили от нашите деди.

Коя е най-важната задача пред днешна България?

Да се съхрани. Назряло е време да разберем, че само със силна държава ще сме достойни членове на ЕС, инак ще се стопим като снят и други ще берат нашите плодове, и никой няма да пише, че имало едно време български народ и държава.

Повече, заповядайте да научите лично от Явор Милушев – на 4 октомври 2019 г. (петък) от 17:30 часа в конферентна зала „Ахело“ в Гранд Хотел и СПА Приморец. Входът за премиерната за Бургас среща е свободен, всички са добре дошли.

Оставете отговор

Please enter your comment!
Моля въведете името ви