Изправени сме пред поредната годишнина от Съединението. Особен феномен в нашата история, на който се уповаваме и се утешаваме в години на угнетение. Какво да си напомним според календара на Шести септември?

Като исторически феномен Съединението от 1885 г. неизменно стои в нашия политически речник. Виси като написана надежда над парламента. Но неволно приемаме, че като реалност е трудно постижимо и положение невъзможно в настоящи времена и контакти. Гледаме го само като перспектива.

Вече знаем всичко за Съединението, но това познание виси в миналото. Знаем с какво пренебрежение ни гледаха, когато през 1879 г. се появихме на политическата карта. Знаем как очакваха да сме кукла в чужд инструментариум, знаем как се чудеха откъде всред българите ще се намерят грамотни хора, които да служат като стрелочници на Ориент експрес.

А през есента на 1885 г. за един месец става друго. Незначителното княжество между Дунав и Стара планина се изсмива над един международен договор, ампутирал най-значимия етнически масив в Източните Балкани. Неговият народ показва поразително съчетание между вътрешни акции и дипломатически маневри, предотвратява безредици, не позволява бруталности, спечелва една вероломно натрапена война и накрая показва тъй рядкото за региона благоразумие, като не иска от победения компенсации, контрибуции и територии.

Защо турското население в Източна Румелия не протестира срещу Съединението? Защото то беше вече усетило, че в българските две тогавашни държави има повече перспективи за сносен живот, повече модернизъм и повече бъдеще. И най-вече повече толерантност. При най-малък етнорелигиозен вътрешен конфликт през септември 1885 г. динамиката можеше да се насочи в друга посока и с друг резултат. Би било заплашено не само съединисткото дело, но и съдбата на васалната още България.

А малката България уголемява територията си почти двойно, след като губи не повече от 700 жертви на бойното поле. При Сливница, Драгоман, Видин и Брезник българите показват, че не са само орачи, овчари и градинари. Да удвоиш територията си за две седмици, не е проста работа за който и да е. Това, с условното изключение от съединението между Влашко и Молдова преди двадесетина години, е поразителен прецедент не само в балканската, но и в европейската история.

Кой „отвън” можеше тогава да повярва, че можем това? Та самите ние се надявахме в началото това да направи добрата Европа. Колко протестни мемоари, колко почтителни мисии, колко поклони към европейските монарси и министри, колко напъни на комитетите „Единство”! А Европа си стоеше зад Източна Румелия, пращаше дипломатически представители, приемаше, че има „румелийци”, което си беше чиста, при това коварна измишльотина!

Какво ли щеше да стане, ако не бяха пловдивските съединисти, българските патриоти в същинска България, Захари Стоянов и Продан Тишков? Можеше и досега да има митници и паспортни пунктове по вакарелските възвишения и по софийските книжарници да се появят книги с „превод от румелийски”. Да, дори и с езика можеше да стане така, колкото и днес да ни изглежда смехотворно. Но така са се приемали и други нови езици на Балканите, някои от които ние самите днес признаваме!

Но дълго преди боевете в измислената Източна Румелия ставаше и нещо друго. Българите там надделяваха другите етнически групи с едно тихо културно превъзходство, в което нямаше капка агресия и капка насилие. Това бе тайното разковниче на нашия лесен триумф. Ние побеждавахме без викове и патрони. Нашите училища, нашите читалища, нашето театро, нашите вестници и списания бяха по-модерни и по-привлекателни, отколкото останалите. Българският език можеше да не доминира на пазара, но като обща форма на граждански и битов контакт се налагаше без особена регламентация.

Такава предпоставка лежеше в основата на всичките други развития. Източна Румелия, която беше повече европейски устроена, отколкото самото Княжество, не бе само поредната област с особено устройство, каквито имаше в Ливан, Сирия, Египет, Корфу и Крит. Тя беше малка Европа всред руините на Европейска Турция.

Половината от нашия елит беше се преселил там, особено след 1881 г. Той твореше там. В Областното събрание, източнорумелийския парламент, българският език бе общата комуникация за политически, граждански и битов контакт. Както постепенно и в съдилищата. Столицата Пловдив окончателно се „побългаряваше”. Най-доброто от българския революционен опит, гарниран с умереност и координация, бе възприет и приложен от съединистките дейци с явната или дискретна помощ от Варна и София.

Имаше и още нещо различно. В Източна Румелия не бяха останали турски гарнизони. Това беше особеност, рядка за балканските провинции на Османската империя. Така Трети март присъстваше явно и демонстративно в съединисткото начинание. Можем само да гадаем какво щеше да се случи, ако там имаше турска войска. Последствията при другите ни обединителни начинания в Македения и Одринско, където положението беше друго, ни напомнят това добре оползотворено удобство.

Русия бе резервирана към Съединението заради княз Александър. А все пак нейните пики и шашки изгониха турците не само в Дунавска България, но и в Източна Румелия. Светът заедно със самата Русия започна да ни гледа по различен начин, както с удовлетворение констатира в лично писмо самият К. Иречек.

Дали всичко това е линейна историческа хроника, завинаги заминала, вкаменена от патината на времето?

Ние не можем да вградим миналото днес. Нашето съвремие е толкова различно, че сме предпазливи до съмнения относно „уроците на историята”. Но все пак могат да се открият и видят полезни сходства и паралели. Те са непреходен завет от онези времена. Той ни напомня банализираната дума единство. Не като онази униформеност, която е пагубна за всяко общество.

Единството, проявено в Съединението, е преодоляване на лични мотиви в името на едно общобългарско дело. Чувство за реални възможности, усещане за суровите реалности, при които тогава не е било възможно да се повтори в Скопие осъщественото в Пловдив. Това тогавашно преглъщане на пристрастия, дори и на лична неприязън, е рядкост в нашето политическо наследство. Обратното е най-пагубният негатив в нашето национално-политическо поведение.

Много от тогавашните политически дейци не са одобрявали методиката и мащабите на Съединението. Едно е било то за министър-председателя Петко Каравелов, друго е било за председателят на Народното събрание Стефан Стамболов, трето е било за Княза, четвърто за З.Стоянов. Пето е било и за горките пловдивчани, които са разбирали, че няма повече да бъдат столица. Няма да има министерства и дирекции. Но те са искали да има по-голяма България. Там е тяхната благородна жертва.

Когато през юни 1886 г. се събират двата български парламента на общо заседание в София, има и критики. Но не и когато сърбите са чакали да пият „Бела кафа” в София. Пропускаме и че след пресичането на сръбско-българската граница от войската на ген. Лешанин, европейските представители в София са съветвали Княза и Каравелов да не се оказва съпротива, за да се избегне кървопролитието.

Това е най-важното, което извличаме от този вечен урок. Защото днес политиката не се индикира с увеличаване на територии. Но всичко останало няма давност. Различията, полемиките, противопоставянето са естествено състояние в политиката. Но не и тогава, когато носят обща вреда. Затова си струва някои исторически проекции да се обмислят!

проф. Андрей Пантев

Оставете отговор

Please enter your comment!
Моля въведете името ви