Декретът на Цар Освободител

На 3 март (19 февруари по стар стил) 1861 година са подписани два документа, които определят смисъла и съдържанието на вътрешната политика в Русия през следващия половин век. По принцип вниманието винаги се фокусира върху единия от тях. Манифест за отмяна на крепостното право. Звучи и гордо, и патетично, защото е прието да се счита, че точно от този момент „крепостните роби“ получават свобода.

А император Александър II получава почетното прозвище „ Освободител “.

Но не заради Руско-турската, наречена от нас Освободителна, война.

Вторият документ остава в сянката на Манифеста. И това донякъде е естествено, защото в него липсват тържествени слова. Има само скучни и практични подробности. Но пък влиянието му на историята е огромно. Документът е озаглавен „Положение о крестьянах, выходящих из крепостной зависимости“.

Съгласно него, цялата земя остава собственост на помешчиците. Селяните получават някакви „полски дялове“, за които – и това е важно – следва или да заплатят в залог, или да отработят цената му с труд на господарската земя. Селянинът няма право да се откаже от тази земя и повинността в продължение на 49 години.

Логично се появява въпросът – къде тук е свободата?

Всъщност, нея просто я няма. Вместо реална свобода е „височайше подарена“ възможността да се откупи земя и най-накрая мужикът да заживее повече или по-малко сносно. Погледнато отстрани това може да изглежда справедливо – за свободата трябва да се плаща. Но въпросът е в цената, която се плаща.

Тук започва любопитната математика. Истинската, пазарната стойност на земята, която са можели да откупят селяните, е 544 милиона рубли. Но изведнъж държавната комисия я оценява на 897 милиона рубли. Защо? Как? Ами… така – след кратки консултации с най-големите земевладелци-помешчици.

И за да бъде облекчен селянинът, властите „правят крачка към него“. Позволено е изплащането да става разсрочено. Пак за същите 49 години. Но с 5% годишна лихва. Всъщност, не точно. Цялата финансова система следва някак да се обслужва.

Кой ще плаща заплатите на армията от чиновници,

както и „особените разходи и загуби“? Разбира се, че няма нищо по-лесно – слагаме още 1% и в крайна сметка лихвата става 6% годишно.

Само това? Не, не е само това. В началото, докато цялата административна система все още не е заработила в щатен режим, селянинът, освен откупната годишна вноска, е трябвало да изплаща в полза на помешчика още почти толкова. И това време на „началото“ се разтегля и продължава всъщност 15-тина години.

Резултатът е умопомрачителен. По данни на статистиката, към средата на 70-те години на XIX век, средният доход на един селянин от една десетина земя се равнява на 163,1 копейки. Сумарно всички плащания и данъци, дължими за същата една десетина поземлена собственост пък се равняват на 164,1 копейки. Получава се, че мужиците не само работят даром, а и са на загуба.

И не просто на минус. За да могат все пак да се сдобиват с реалните, живи пари, нужни за изплащане на всички дългове, реколтата, която получават, са принудени да продават зад граница. В по-късни времена историци и анализатори неведнъж ще лансират тезата, че „тогава

Русия храни, ако не половината свят, то поне цяла Европа“.

В това „гордо твърдение“ има два подводни камъка.

Първо, делът на руските зърнени храни, изнасяни в пазарите на Европа, е съвсем малък – между 6 и 10% през различните години.

Второ, дори и тези проценти са постигани на огромна цена. Агрохимикът Александър Енгелгард, който точно в онези години разгръща своето стопанство в Смоленска губерния пише: „Имат ли децата на руския земеделец храната, която им е нужна? Не, не и не. Децата им се хранят по-зле от телетата на стопанина. А искаме да се конкурираме с американците, когато нашите деца не са виждали бял хляб? Американският земеделец продава излишъците си, а ние продаваме необходимият ни, насъщния хляб. Продавайки на немците нашата пшеница им продаваме нашата кръв, тоест – децата на мужиците“.

„С думата „селянин“ у нас се свързва представата за земеделец, който с пот на челото се труди за хляба си. Какво е учудването на наблюдателя, когато той пресичайки цели окръзи не може да срещне нито едно лице от мъжки пол, умеещо да грабне косата или просто да запрегне талига. Всичко, що е мужик, е или дървосекач, или каменоделец, или работник във фабрика, който се прибира у дома само за да се наспи и има съвсем смътна представа за земеделските дейности“.

Ще си помислите, че това е вопъл на някой селски писател, страдащ по „умиращото село“? Но не, това е

предговор към статистическия отчет за Владимировска губерния

от края на XIX век. Причината е все същата – мужиците няма откъде да набавят пари за задължителните плащания. Затова са принудени да ги търсят далеч от земята. И вече да не са „селяни“. Общо погледнато, точно освобождаването от крепостното право при такива „касапски“ условия, стартира процесът на унищожаване на селяните като типични земеделци.

В интерес на истината обаче, трябва да се каже, че някои добри неща се случват и за мужиците. През 1906 година, цели 4 години по-рано от началния срок, на всички селяни са „опростени“ недоимките по плащанията и са отменени допълнителните плащания за откупуване.

Откъде изведнъж такава щедрост? Ами не е отникъде: през 1905 година селяните изгарят повече от 15% от именията на помешчиците в страната. Само по този начин мужикът дава да се разбере, че безплатния труд с „неясна перспектива за бъдещето“ не го устройва никак. И едва тогава придобива онази свобода, която му е „подарена“ 45 години по-рано.

Оставете отговор

Please enter your comment!
Моля въведете името ви