През реката на мъртвите

Къде се отправя душата след смъртта? Какво очаква живелия праведно и какво – грешника? Да надникнем в древния свят и да видим какви са били вярванията и ритуалите за мъртвите.

Добре дошли в Еден!
Определено древните месопотамци са се стремили да попаднат в „Градината на Боговете“ Еден. Но, ако приживе човек не е бил бог, едва ли би искал да попадне в така наречения рай. Подобна чест са имали само двама души – месопотамският вариант на Ной (шумерите го наричали Зиусудра, асирийците – Утнапищим) и неговата съпруга.

Във всички останали случаи душата на покойния, бил той праведен или грешник, се отправяла в преизподнята (Кигал или Еден). Друг е въпросът, че там невинаги е било лошо, или поне починалите не ги очаквали мъчения или особени страдания.

Покойниците не се отправяли в задгробното царство с празни ръце. Погребвали ги с множество полезни неща – оръжия, накити, оръдия на труда, дрехи, храни и напитки. Както и чаша на устата на починалия. Очевидно напитката в чашата му е помагала да преодолее пътя до отвъдното. По-богатите се отправяли към подземното царство на носилки, шейни и дори четириколесни каруци.

За да се попадне в царството на мъртвите, следвало да се преплава река, „поглъщаща хора“. Това ставало с помощта на водач – „човек-лодка“. За тази цел в гробовете често бил поставян модел или макет на лодка. На отвъдния бряг на реката починалият трябвало да премине през седем врати. И накрая попадал пред съда на владетелката (по-късно владетеля) на подземното царство.

Пред този съд грешниците получавали смъртна присъда и умирали окончателно. Много повече им провървявало на загиналите в битка, на тези, които са оставили синове на Земята. И на тези, които са се грижили за близките си, спазвайки погребалните обреди. Загиналите в битка били обгрижвани от родители и съпруги. А тези, които имали синове, в задгробното царство били хранени и поени.  Някои дори били пускани в двореца на боговете.

Ако покойникът бил обикновен човек, то в подземното царство той трябвало да се скита и да се храни с остатъци.

Невъзможно било за простосмъртните да се измъкнат от преизподнята. Това го можели само боговете, които попадали там случайно, и то само „с бартер“ – тоест трябвало да оставят някого на свое място.

Да попаднеш в Дуат
Едва ли някой би си пожелал да попадне в древноегипетското царство на мъртвите – Дуат. Там го чакали множество опасности, така че не бивало да забравя да вземе със себе си папирус с „Книгата на мъртвите“.

Разбира се, ако човек е бил фараон, тоест земно въплъщение на бог, то и в задгробния живот нямало да му е зле. Фараоните се присъединявали към свитата на бога на слънцето Ра и плавали в ладия по небесния Нил.

С простосмъртните обаче нещата не стоели така. Първоначално покойният трябвало да се изправи пред съда на Озирис, но по пътя дотам, независимо дали бил праведен или грешен приживе, го чакали различни напасти и опасности.

За да избегнат неприятностите, жреците снабдявали покойните с карти и инструкции, разказващи как да се стигне до съда на Озирис, а също така и къде и кога да се произнесат необходимите заклинания. Първоначално текстовете били писани върху стените на саркофазите, но очевидно не било много удобно за починалите да ги четат оттам, затова по-късно се появила „Книгата на мъртвите“, написана върху папирус.

Когато починалият стигнел до местоназначението, го посрещали боговете участници в Задгробния съд. Първоначално починалият изричал 42 престъпления и се кълнял, че не е виновен за нито едно от тях. След това се изказвали боговете свидетели и душата на покойния, които разказвали за добрите и лошите му постъпки, а след това сърцето му било претегляно на Везните на истината.

На едната везна стояло перото на истината, а на другата – сърцето на покойния. Ако сърцето се окажело по-тежко, починалият се смятал за грешник и сърцето му било изяждано от богинята Аммут – чудовище с тяло на хипопотам, паст на крокодил, грива и лапи на лъв. С времето в древноегипетското царство започнали да наказват грешниците по-изтънчено – те били лишавани от топлина, светлина и възможност да общуват с боговете.

Ако пък починалият бил оправдан, той се отправял в египетския вариант на рая – Полетата на Ялу. Там той водел приблизително такъв живот, както на Земята, и не познавал лишения. Боговете го осигурявали с храна, обслужвали го слуги, чиито фигурки предвидливо били поставяни в гробницата му.

Остава да добавим, че нито грешниците, нито праведните имали възможност да напуснат Дуат. Според представите на древните египтяни душите на починалите оставали завинаги в царството на мъртвите.

В Аид или Елисейските полета
Няма значение дали става дума за Древна Гърция или за Рим. Римляните са заимствали древногръцкия пантеон, сменяйки имената на боговете, но са съхранили топографията на подземния свят.

Един добър късмет е след смъртта да се попадне в древногръцкия рай – Елисейските полета. Но повечето сенки на починалите трябвало вечно и безцелно да се скитат из подземното царство. От друга страна, в древногръцките вярвания починалите рядко били наказвани и само за много сериозни провинения.

Сенките на починалите в царството на Аид (по името на владетеля на подземното царство) се провождали от бог Хермес. Той ги водел до границата между света на живите и света на мъртвите – река Стикс (според друга версия – Ахерон, „Реката на скръбта“). През нея починалите били превозвани от лодкаря Харон. Превозът не бил безплатен, а за монета (обол), затова починалите били погребвани с монета под езика – да си платят. В Древна Гърция за такава монета можело да се купи около литър евтино вино.

Единият от входовете в подземния свят се охранявал от Цербер – триглаво куче със змийска опашка. За разлика от Харон той имал други задачи – да не пуска живи в подземния свят и съответно да не пуска навън от него сенките на умрелите.

След като сянката попаднела в света на мъртвите, тя се отправяла по безкрайните Асфоделски полета към съд, извършван от трима полубогове – синове на Зевс от смъртни жени. Праведниците и особено заслужилите (например смъртните роднини на богове) се отправяли в Елисейските полета. Независимо че се намирали под земята, тук винаги светело слънце, а обитателите на подземното царство прекарвали времето си в пирове, развлечения и състезания. Освен това те можели нееднократно да се раждат на Земята в тяло на човек или животно, по свой избор.

Ако човек приживе не се отличавал ни с добри, ни с лоши постъпки, то душата му била връщана обратно в Асфоделските полета, където първоначално пиела от реката на забвението Лета и губела памет, а след това се бродела безцелно. Единствената радост за сянката били жертвоприношенията на живите. Тогава тя можела да се напие с жертвена кръв и за известно време да си припомни земния свят.

Грешниците били пращани в Тартар – бездна, намираща се още по-ниско от подземното царство. Там ги очаквали различни наказания – например Сизиф бил осъден безкрайно да търкаля тежък камък към върха на стръмен склон, след което камъкът отново падал обратно, а Данаидите били обречени да пълнят вода в бездънен съд.

Можем да допълним, че от древногръцкото название на подземното царство Аид произхожда и думата „ад“. А английското hell произлиза от названието на скандинавския ад и управляващата го богиня Хел. Но това вече е друга история.

В рая Сварга или ада Нарака
Индуистите също си имат задгробно царство и ако например човек е бил астролог, убил е комар или пък ако нямал син, то по-добре да не попада в него. Но и праведниците там ги очаквала, от гледна точка на съвременния човек, доста съмнителна награда.

Далеч не всички починали в индуизма веднага били изпращани обратно в света на живите за ново прераждане. Първоначално те попадали в подземния свят – Нарака, където заставали пред съда на владетеля на този свят, бога на смъртта Яма. В зависимост от присъдата душите на покойните можело да се отправят за известно време в рая или ада, а чак след това да се родят още веднъж.

До мястото на съда те пътували дълго – цяла година. Първоначално душата на починалия пътувала през заобикалящата подземния свят река Ганг, държейки се за опашката на крава, а след това крачела през цялата страна със сложен ландшафт и много градове, докато не попаднела в столицата.

Там душата се озовавала в двореца на Яма. Писар изчислявал заслугите и прегрешенията на покойния и Яма решавал къде да го изпрати – в рая или ада. Раят – Сварга – се намирал на небето и там се отправяли ограничен брой лица: загинали воини и особено добродетелни хора. В рая праведниците пиели неограничени количества от напитката на безсмъртието сома. Независимо че рецептата на тази напитка е изгубена, изследователите смятат, че е била приготвяна от растения, съдържащи наркотични вещества, възможно от ефедра или червена мухоморка.

В индуисткия ад – Нарака, чийто владетел бил Яма, древните наброявали до 28 „подразделения“. Всяко от тях било предназначено за наказание срещу един или друг грях или група от грехове. Яма изпращал в ада не само убийци, отровители и съблазнители, но и извършилите по-незначителни грехове, например астролози, гадатели, брамини, търговци на месо и алкохол, както и такива, които са причинили вреда на насекоми.

Зла участ очаквала и тези, които не са оставили потомство от мъжки пол. Независимо дали такива хора са водили аскетичен и праведен живот, след смъртта те и техните предци били обречени на мъчения.

В Хел или във Валхала
За загиналия воин, загубил живота си в бой (смъртта от старост или болест не се брои), древноскандинавската митология определено е за предпочитане. Тогава той би се отправил в местния рай – Валхала или Фолкванг. Останалите населници на преизподнята си прекарвали времето доста скучно, но не били измъчвани от изтезания.

Върховният бог във Валхала – Один (във Фолкванг – богинята на плодородието и любовта Фрея) събирал дружина от доблестни воини, на които предстояло да се сражават в последната битка на боговете с мъртвите и адските чудовища. Затова, освен обилните пирове, за местните обитатели периодично били устройвани учебни битки, при които се нарязвали взаимно на парчета, но след това отново всички заедно се събирали за приятелски пир.

Останалите починали се отправяли в подземното царство – Хел (или Хелхайм – „земята на Хел“), което се намирало, според едни данни, на запад, където залязвало слънцето, а според други – на север, в страната на вечния студ.

Там владеела едноименната богиня с великански ръст. Тя била наполовина синьо-черна, наполовина – мъртвешки бледа. Независимо от страшната външност Хел, изглежда, била гостоприемна. Когато в царството ѝ попаднал убитият по недоразумение бог Балдур, тя му направила щедър прием – отредила му почетно място в своя палат, заповядала да му направят мед и да посипят пода със злато. Впрочем обаче не го пуснала да се върне обратно.

Като цяло не е известно много за подземния скандинавски свят. Това е било мъгливо, мрачно място – река Гьол („шумната“) го деляла от света на живите. Входът към подземното царство се охранявал от кучето Гарм и великанката Модгуд, които не пускали мъртвите обратно на Земята.

Хел бил заобиколен от висока стена, а зад нея имало големи селища. Не се знае дали починалите са се чувствали там добре, но във всеки случаи не е известно за мъчения и изтезания. Макар че мъртвите грешници (в случая убийци, клетвопрестъпници и съблазнители на чужди жени) били поглъщани от дракон.

Както съобщават скандинавските саги, обитателите на Хел и Валхала нямало да останат там вечно, а само до настъпването на Рагнарьок – залеза на боговете. Тогава щяла да се състои битка между дружините от рая и светлите богове с тъмните сили и мъртъвците от Хел, които щели да дойдат с кораб, направен от техните нокти – Нагалфар. Всички щели да загинат и да оцелеят само двама – мъж и жена, Лиф и Лифтразир. Те щели да създадат и нов свят.

Оставете отговор

Please enter your comment!
Моля въведете името ви