Екатерина Капрова

Прави ли ни прекомерната употреба на алкохол по-добри и по-честни хора? Това е въпрос, който през последните дни вълнува интернет пространството. Поводът е смъртта на известен български актьор, който си отиде от цироза. И веднага се започнаха коментари на двата полюса –

дали е бил добър актьор и човек, който казва само истината, защото е пиел или по-скоро е бил лош баща и съпруг, по същата причина.

Аз не съм в позицията да правя обобщения и да съдя когото и да било. Не можеш да правиш това, без да си влязъл в обувките на този човек, без да си изял една торба сол с него или да си изпил кило ракия.

Аз лично не познавам хора, които са пълни въздържатели. Просто няма какво да правая с тях, както нямам познати пълни вегетарианци. Прекалено сериозните хора, които размахват пръст и обясняват кое е правилно и кое – не, не са сред моите приятели.

Пий! Или: Не пий! – за мен е едно и също и еднакво не ми харесва.

Истина е, че повечето гениални творци са били или алкохолици /ако приемем, че 2-3 ракии ги правят такива/, или наркомани, или с психически отклонения. Ако пиеш по една бира всяка вечер в САЩ, те смятат за алкохолик. Представям си как им изглеждаме ние, които не сядаме на маса без чаша. Така че, както казва Буги Барабата: „ Моля тези нации, които се напиват с бира да не обясняват живота на такива  като нас, които изтрезняват с бира“. Затова дали си алкохолик, или си пияч е въпрос на личен избор, на ген или на опит.

Истина е, че българинът носи на пиене. Това е едва ли не национална черта, като псуването и недоволството срещу управниците. Но да кажеш, че си творец и трябва да се напиеш, за да понесеш непосилното бреме на ежедневието, както твърди един писател, чиито творби са подчинени на алкохолопиенето, не ми изглежда читаво.  Ами то бремето на битието ни притиска всички, но ако вземем да се наливаме с алкохол, за да го преживеем, егати живота – между махмурлука и опиянението. И да вземем да ходимм на пръсти около творците, защото са нещастни, да им прощаваме лошото отношение към близките, към приятелите и децата им, да понасяме скандалите и изстъпленията им на обществени места, айде не.

Алкохолът, и това е известен факт, сваля преградите и употребяващите го казват и правят  неща, които трезви не биха си позволили.

Ако го направиш веднъж, може да се прости, но някакси обществото трудно приема хората, които си позволяват да обиждат останалите – волно или не, защото са пили, или защото са творци, които не изтрезняват. Никой не оспорва творчеството им, но за семейството си тези хора не са ОК. Дали културното наследство, което оставят на обществото, оправдава ужасните спомени, които завещават на децата си е спорен въпрос. Зависи от гледната точка.

Дали Висоцки щеше да е Висоцки, ако не пиеше, дали Ленън щеше да е Ленън ако не се друсаше, дали Елвис щеше да е Кралят, ако не правеше и двете… Най-вероятно не. Но не ми се иска да съм на мястото на жените и децата им.

И все пак смятам, че омразата,  с която заливаме живота си е по-опасна дори от алкохолизма.

Напоследък, когато някой известен човек  си отиде, започваме да ровим в живота му, да вадим кирливите ризи, да оплюваме и да съдим. Понякога анонимно. Става ми страшно, че хейтърите завземат живота ни – в социалните мрежи, в новините, в книгите, в музиката дори. Не знам дали има връзка с алкохола, но сигурно е по-добре да си налееш чаша вино и да помислиш, преди да си отвориш устата и да избълваш жлъч срещу някой, който не прилича на теб, когото не разбираш, или на когото завиждаш.

Екатерина Капрова

Оставете отговор

Please enter your comment!
Моля въведете името ви