Загадките около историята на бригантината „Мери Селест“ са част от онова, което на по-късен етап се превръща в конспиративната теория за феномена на „Бермудския триъгълник“. Случилото се на 4 декември 1872 година във водите на Атлантическия океан и до днес остава неизяснено.

Фактите, които са ясни: „Мери Селест“ (името е смесено от английското Mary и френското Celeste) е търговска бригантина. Построена е през 1861 година от Джошуа Дейвис, който е и неин пръв собственик. Ветроходът е с дължина 31,4 метра и водоизместимост от 282 тона. Последователно сменя няколко канадски собственика, докато през 1868 година е откупена от четирима американски търговци. И преминава на отчет в Американския регистър на търговските кораби.

Злощастното пътуване, останало в историята, започва през ноември 1872 година. „Мери Селест“ изчаква в Ню Йорк да бъде натоварен със спирт, който трябва да пренесе в Европа. В началото на ноември капитанът на бригантината Бенджамин Бригс изпраща писмо до майка си, която живее в град Мерион, Масачузетс и при нея е останал 7-годишният син на семейство Бригс – Артър. Съпругата на капитана Сара и малката му дъщеря София го придружават в това злополучно пътуване.

На 7 ноември 1872 година „Мери Селест“ е натоварена с 1701 бъчви търговски алкохол. Товарът е на стойност $35 000 и е със солидна застраховка. Крайният получател на стоката е компанията „Меснер-Акерман“, която ползва спирта, за да подсилва италиански вина. Малко по-късно „Мери Селест“ отплава от Стейтън Айлънд за Генуа, Италия.,

Освен капитана и седемчленния екипаж, на кораба са още съпругата на Бригс и тяхната 2-годишна дъщеря – общо 10 души.

Капитан Бригс е с богат опит.

По-голяма част от живота му преминава сред морските простори. Преди да поеме бригантината е капитан на поне 5 други кораба и собственик на много други. В екипажа са един датчанин и четирима германци, но всички говорят свободно английски. Според регистрите са с безупречно поведение и са смятани за опитни и способни моряци, на които може да се има доверие. Помощник-капитанът и готвачът са американци.

Преди да отплават от Ню Йорк,

капитан Бригс се среща със стария си приятел Дейвид Морхаус от Нова Скотия, който е капитан на канадския търговски кораб „Дей Грация“, също бригантина. Бригс, Морхаус и техните съпруги вечеряли заедно вечерта на 4 ноември (на младини Бригс и Морхаус били служили заедно като матроси). По време на разговора се оказало, че двамата ще плават по сходни маршрути – от Атлантическия Океан до Средиземноморието през пролива Гибралтар.
Когато „Мери Селест“ отплавала от пристанището на 7 ноември обаче, Морхаус все още чака неговия товар да пристигне, поради което „Дей Грация“ (с 1735 бъчви петрол в трюма си) отплавала чак на 15 ноември или приблизително 8 дни след „Мари Селест“.

На 4 декември 1872 г. на около 700 км източно от Азорските острови членовете на екипажа на „Дей Грация“ забелязват дрейфуващ в развълнуваните води кораб. Капитан Дейвид Морхаус се слисал откривайки, че това е самата „Мери Селест“, която напуснала пристанището 8 дни по-рано. Веднага променя курса си, за да окаже помощ на бедстващия съд.

През предния месец октомври на няколко пъти се съобщава за единични случаи на лошо време в района, но плаването на „Дей Грация“ протича съвсем нормално. На 4 декември около 13 часа кормчията на „Дей Грация“ Джон Джонсън забелязва в далекогледа си кораб на около 5 мили от тях. Приблизителното местоположение, записано от него в корабния дневник е „на около 600 мили западно от Португалия“. Опитният Джонсън веднага забелязва нещо нередно – корабът се носи по течението и платната му са леко разкъсани. Джонсън уведомява втория помощник-капитан Джон Райт, който поглежда в далекогледа и остава със същото впечатление. Двамата информират капитана.

Променят курса на кораба и с приближаването разбират, че пред тях е „Мери Селест“.

Капитан Морхаус се учудва, че „Селест“ все още не е пристигнала в Италия, след като е потеглила доста по-рано. Според разкази на екипажа от „Дей Грация“, приближили се на около 400 м и в продължение на 2 часа предпазливо наблюдавали. Платната на „Мери Селест“ били издути, но корабът се носел блуждаейки, изглежда без посока.

От „Дей Грация“ заключват, че Селест дрейфува (т.е. носи се в морето според вятъра и морските течения). На палубата не се вижда никой, няма и никакви сигнали за бедствие. Оливър Девау, първи помощник-капитан на „Дей Грация“, се качва на борда на „Мери Селест“, за да направи оглед. След като се връща, съобщава, че корабът е значително наводнен, и че на борда му няма жива душа. Само една от помпите му е в изправност, а другите две са разглобени, или поне така изглежда. На палубата има вода, а в трюма нивото ѝ е поне 1 метър.

Корпусът на кораба обаче е в пълна изправност и се оказва, че е годен за плаване.

Липсват всички документи на екипажа, но на борда е оставен капитанския дневник. Предният люк и лазаретът били отворени, въпреки че основният люк бил затворен плътно. Корабният часовник не работел, а компасът бил съсипан; секстантът и морският хронометър липсвали. Единствената спасителна лодка на „Мери Селест“ – малка лодка с няколко чифта весла, разположена над основния люк, също липсвала. Главният фал (въже, което се ползва за издигане/сваляне на платната) на основното платно липсвал. Някакво въже, което вероятно било главният фал, било намерено завързано за кораба много здраво като другият край на въжето бил протрит и се носел във водата зад кораба.

По-късно вестникарските истории правят особено популярен детайлът, че е открита непокътната закуска,

сервирана на масата и все още топлия чай в трапезарията, както и за все още топли и димящи лули. Това обаче е абсолютна художествена измислица, в която няма нищо вярно като факти. По време на разследването на инцидента Оливър Девау заявява, че не е видял каквито и да е приготовления за храна и че нямало нищо сготвено в кухнята или пък другаде в кораба. Все пак, хранителните запаси на борда са непокътнати и спокойно са могли да изхранят екипажа поне шест месеца.

Деврау съобщава също, че товарът от 1701 бъчви (по около 40 галона всяка, т.е. около 150 литра на бъчва) етанол е в добро състояние. По-късно обаче, след разтоварването им в Генуа, се оказва, че 9 бъчви са празни.
Личните принадлежности на екипажа (включително ценности) са намерени непокътнати, което прави почти невероятна версията за пиратско нападение.
Всичко навежда на мисълта, че корабът е изоставен много набързо, макар че никъде няма следи от борба или насилие.

Помощник-капитанът Деврау поема „Мери Селест“ и съпровождан от капитан Морхаус с „Дей Грация“, двата кораба поемат курс към Гибралтар. Там във Вицеадмиралския съд е проведено следствие, чиято задача е да се установят обстоятелствата и причините за изоставянето на „Мери Селест“, съдбата на екипажа ѝ, както и за да се определи наградата за хората от „Дей Грация“, които спасяват товара.

Разследването продължава три месеца

и става много популярно за вестниците из цял свят. Всички опити, да се обясни какво се е случило с „Мери Селест“, остават само в сферата на хипотезите. Категорични доказателства в подкрепа на една единствена теория, няма. А теориите са наистина много. Предполага се пиратски набег, но ценностите, намерени непокътнати на борда, както и липсващите само обикновени навигационни уреди, са в контра теза на това предположение. Заподозрени се оказват и самите спасители от екипажа на „Дей Грация“. Най-вече писатели в своите художествени произведения виждат мотив за извършването на „престъпно обсебване“ на „Мери Селест“ предполагаемата награда за спасяването на товара ѝ. Пак в същия тон е и хипотезата за застрахователна измама, замислена съвместно от Бригс и Морхаус.

По-реални изглеждат други предположения.

Разглеждат се възможности за внезапна силна буря, торнадо, земетресение, породило цунами вълна… Всички те предполагат, че екипажът е напуснал бързо кораба, след като вълни са предизвикали разместване на товара, пробива на 9-те празни бъчви. Хората на борда са решили да се евакуират, за да избегнат риска от евентуална експлозия на разлелия се спирт. Вероятно това е най-правдоподобната причина, накарала екипажа да напусне кораба. Според повечето историци, обяснението трябва да се търси във факта, че алкохолът е пренасян в бъчви. Деветте празни бъчви се оказват изработени от червен, а не от бял дъб, каквито са всички останали. Червеният дъб е по-порест, което го прави по уязвим към течове. Протеклите бъчви може да причинили натрупването на алкохолни пари в трюма. Потенциалната – макар и минимална – опасност триещите им се обръчи да произведат искра, от която парите да се възпламенят, може да е предизвикала паническа реакция от страна на екипажа.

Накратко, предложеното обяснение от специалисти,

запознати с детайлите около „Мери Селест“, изглежда така: Капитан Бригс е решил да се провери състоянието на товара в трюма. След отварянето му усещат силните спиртни изпарения. Опасявайки се, че всеки момент е възможно товарът да експлодира, капитанът нарежда на всички да се качат в спасителната лодка. Завързват я с главния фал, но явно не добре. Междувременно вятърът се усилва, а лодката се отвързва. Корабът бързо се отдалечава, екипажът не успява да го настигне и е обречен. Останали сами сред океана в малка спасителна лодка, най-вероятно са се удавили или са умрели от глад, жажда и т.н.

През 2005 годна германският историк Ейгел Визе предлага тази теория в усъвършенстван вид. По негова идея учените от University College London провеждат приблизителна реконструкция, пресъздавайки условията в корабния трюм. Целта е да се провери теорията за алкохолните изпарения. Учените използват в симулацията бутан като гориво и хартиени кубчета вместо бъчви. Запечатват „трюма“, а след това подпалват изпаренията. Силата на експлозията се оказва достатъчна, за да разтърси модела, който е около 2 метра. От взрива се „отварят“ вратите на тестовия трюм.

Етанолът гори при сравнително ниска температура, като образува запалими изпарения още при 13°C. Необходима е съвсем малка искра за възпламеняването им, като такава може да се получи например от триенето на метални обекти. Нито едно от хартиените кубчета, използвани в експеримента, не е повредено, по тях няма дори следи от обгаряне, вследствие на експлозията.

Експериментът може да потвърди теорията,

като обяснява както непокътнатия товар в трюма, така и счупените перила – ако вратата на трюма се е ударила достатъчно силно в тях. Вероятно експлозията е била достатъчно силна, за да накара екипажа бързо да напусне кораба и да се прехвърли в спасителната лодка. Протритото въже, носещо се във водите зад кораба, би могло да послужи като доказателство, че уплашеният екипаж е останал в спасителната лодка (завързана за кораба), надявайки се, че критичното състояние ще премине.

След приключване на следствието „Мери Селест“ е върната на собственика с най-много дялове Джеймс Уинчестър. Той обмисля да го продаде, най-вече заради лошата слава, която плавателният съд си печели около мистериозните събития от 4 декември 1872 година. „Жертва на кораба“ става и бащата на Уинчестър – докато той прибира кораба обратно в Америка, баща му се дави при инцидент в Бостън. Уинчестър продава „Мери Селест“ на огромна загуба. През следващите тринадесет години корабът сменя седемнадесет пъти собствениците си. В крайна сметка състоянието на плавателния съд значително се влошава.

Последният капитан и собственик на „Мери Селест“,  моряк на име Паркър, не успява да спечели нищо от експлоатацията му. Решава да инсценира корабокрушение, умишлено насочвайки го в Рошелския риф на Хаити, отново в акваторията на Карибско море. На 3 януари 1885 година Паркър осъществява замисленото, като целта е да спечели от застраховката на кораба. Но опитът му се проваля – корабът просто не потъва, а Паркър се опитва и да го подпали. В последвалото разследване измамата е разкрита, а последният собственик на загадъчната „Мери Селест“ умира при неизяснени обстоятелства в ареста, докато очаква насрочването на съдебно заседание по делото му за опит за застрахователна измама.

Обгорялата и разбита „Мери Селест“ е оставена да изгние в морето.

Оставете отговор

Please enter your comment!
Моля въведете името ви