Ekaterina Kaprova

Имало едно време една държава. Казвала се Пилат Понтийски. Преди се казвала по друг начин, но й сменили името. Без решение на Велико Народно събрание. Просто си станало по естествен начин. Името е на онзи Пилат Понтийски, който си измил ръцете и направил от Исус – Христос, качвайки го на кръста. Това сега държавата се опитвала да направи с едни 6-7 млн. човеци, които преди се наричали народ, а сега им викали електорат.

Правителството на тази държава било съставено от глухи, слепи и неми първенци.

Единственото общо нещо между тях било, че много обичали властта. Глухите не чували когато електоралните единици протестират или се молят за живота си, слепите не виждали мизерията, в която електоратът живеел, а немите виждали и чували, но си мълчали, защото не искали и те да станат част от електората.

Народът на тази държава бил болен, живеел зле, опитвал се да краде и да лъже, за да оцелее, защото по някое време разбрал, че да се моли няма смисъл. Съществували много държавни институции – като здравна каса, министерство на здравето, както и други министерства, агенция по трансплантации, фонд за трансплантации за деца, имало болници, училища, полиция, съд и прокуратура – изобщо всичко, което си има всяка държава. Обаче там работели толкова много пилатовци, че повечето хора се отказвали да се занимават с тях. Това обикновено ставало след като са минали през всичките нива на ада – отрицание и шок, гняв и раздразнение, пазарене,  депресия, приемане.

През годините електоратът се научил да прави различни жестове с ръка – с един пръст нагоре, с два пръста нагоре, с палец надолу, кръгче с палец и показалец. Накрая много млади хора, които не искали да бъдат електорат, открили най-старата конфигурация – от три пръста с преобладаващ среден. И се измъкнали от държавата Пилат Понтийски.

Тази държава си имала и суверен. Той се казвал Пилат Понтийски, разбира се. Когато се налагало да скандират името му, го наричали Билат Бонтийски. Или съкращението от двете имена. За да е по-лесно на неграмотните, които трудно помнели имената на 10-те си деца, но се научили да разпознават азбуката до втората буква.

Така било лесно да гласуват.

Суверенът отпускал от време на време по някой лев на тези, които най-много викали по площадите. Най-вече на силовите формирования, защото му било ясно, че ако полицията и военните са недоволни, няма да има кой да го пази от народната любов, когато императорът на цялата империя му нареди да сдаде властта. Това вече го бил правил няколко пъти, но винаги с обещанието, че пак ще бъде избран. На честни избори.

Министрите също се сменяли понякога. Когато стане някой голям гаф в държавата, Пилат изваждал едно снопче клечки и министрите си теглели. Който изтегли късата – си отивал. Ама ставал заместник министър. Правителството било съставено от коалиционни партньори.  И не защото партията на Пилат нямало да се справи сама. Не. Защото така повече политически сили носели отговорност. А в коалицията имало малка коалицийка. В нея се събрали глухите. Те можели да викат по площадите, обаче не чували какво им говорят другите. Така всеки се плюнчел по своя мегафон, а помежду си направо налитали на бой, защото

не могли да се разберат кой е по-голям патриот.

Имало един, който имал остатъчен слух в едното ухо. Обаче това така го дразнело, че забранил всякакви звуци и изпозатворил питейните заведения на младия електорат.

В държавата имало и опозиция. Тя пък била няма. Често се опитвала да каже нещо, обаче от устата й излизали само хрипливи звуци, които никой не можел да разбере. Виждала, чувала, ама аха да каже нещо и – греда.

Първата партия в държавата била сляпа. Тя чувала виковете на електората, обаче нито го виждала, нито му вярвала. „Как сте бедни, бе? Че безработицата ни е минус 20%. Има работа, а вие не искате да работите. Ще си внесем работници от чужбина. Как сте болни, бе? Че нашето здравеопазване е най-доброто на света. Тук имаме специалисти по всякакви болести. Няма нужда да се лекувате навън. Как мизерствате, бе, пенсионерите? Нали ви вдигнахме пенсиите с 2,30 лв.?  Как няма какво да ядете, бе? Магазините са пълни. Инфлацията ни е нулева. Я да си плащате данъците, че… Айде, вдигаме ги с още 20-30%.”

И електоратът, който имал доста натрупан наследствен гняв, мълчал, скърцал със зъби,

пиел и гледал под вежди.

Чакал, слушал обещания, надявал се, молел се, плакал, накрая си събрал багажа и натоварил каруцата.

Една сутрин Пилат Понтийски се събудил и започнал да дрънка с камбанката да му донесат кафето. Никой не дошъл. Дрънчал, дрънчал – никой. Вдигнал телефона на Каяфа. „Ало, къде си, бе, автокефален тунеядец?” Каяфа преглътнал, изтрил мазните си ръце и изплакал: „Няма никой, Пилате. Останахме само двамата.” После събрал в една торба всичкото си злато / предната вечер си опразнил сейфа в банката, която на сутринта вече била фалирала / и отпрашил с „Мерцедеса” към летището на съседната държава с еднопосочен билет в джоба.

Пилат станал от леглото, свалил си сам нощната шапчица, лъснал голата си глава, взел ключовете от трезора в банка в далечна страна, качил се своя „Мерцедес”, който трябвало сам да кара, въздъхнал, звъннал два-три телефона, изгасил лампите и затворил тихо вратата на държавата Пилат Понтийски с думите

„Аз си измивам ръцете”.

Екатерина Капрова

Оставете отговор

Please enter your comment!
Моля въведете името ви