Атлантропа - проектът, който не успя

През първата половина на ХХ век вниманието на човечеството е завладяна от един гигантски общ проект. Ставало дума за толкова мащабно нещо, че днес е трудно дори да го обхванем с мисъл. Говори ли ви нещо името Атлантида? А Европа? Естествено, че ви говорят! А Атлантропа? Добре, ако то не ви говори нищо, говори ли ви нещо името Пантропа?

Нищо не си измисляме, такъв проект наистина е имало. И в него са вярвали милиони.
Този проект е разглеждан сериозно от държавните глави и в даден момент – дори от ООН. Проектът се наричал Атлантропа /известна още и като Пантропа/ и предполагал частично пресушаване на Средиземно море и създаването на Евроафрикански континент.

Атлантропа била замисъл на немския архитект Херман Зьоргел (Herman Sörgel). Той неотклонно се занимавал с придвижването на проекта от 1928 година до края на своя живот през 1952 г.

Опитът, получен след Първата световна война, политическите вълнения от 20-те години и възходът на нацистите в Германия убедили Зьоргел, че нова световна война може да се избегне. Но само ако се намери фундаментално решение на такива проблеми на Европа като безработица, пренаселване и надигаща се енергийна криза.

Тъй като нямал голяма вяра в политиката, Зьоргел се обърнал към технологиите.
Язовири през Гибралтарския проток, Дарданелите и накрая между Сицилия и Тунис, на всеки от които да бъдат разположени гигантски ВЕЦ, щели да станат основата за новия суперконтинент. В резултат Средиземно море щяло да бъде преобразувано в два басейна. Равнището на водата в западната част да се понижи със 100 метра, а в източната – с 200 метра.

Общо над морето щели да се издигнат 660 200 квадратни километра нови земи. А това е територия, малко по-голяма от Франция.

По-късно в плана Атлантропа били включени два язовира през река Конго и създаването на море Чад и Конго. Зьоргел се надявал, че те ще окажат силно влияние на африканския климат. И ще го направят по-приятен за европейските заселници.
Във връзка с колониалните и расистки възгледи от онова време, Зьоргел смятал, че Африка с нейните ресурси и земи ще се окаже изцяло на разположение на Европа. И ще бъде един континент с изобилие от пространство, където могат да се разселят наблъсканите европейци.

Предложението на Зоргел може да изглежда абсурдно, но било прието сериозно от архитектите, инженерите, политиците и журналистите от онова време. Има обширен архив за Атлантропа в Deutsche Museum в Мюнхен. Той изобилства от чертежи за новите градове, язовири и мостове за бъдещия континент. И от писма за подкрепа и стотици статии за проекта. Всички те се появили в немските и международните медии и в специализираните инженерно-географски списания.

Това, което правело Атлантропа толкова привлекателна, е, че тя трябвало да се обедини в една огромна енергийна мрежа. Която да се протегне от гигантските ВЕЦ на Гибралтар и да осигурява с електричество Европа и Африка.

Тя трябвало да бъде управлявана от независим орган, който да има право да изключва подаването на енергия за всяка страна, ако тя създава заплаха за света. Освен това Зоргел изчислил, че строителството на суперконтинента ще глътне толкова пари и човешки ресурси от всяка страна, че после никой няма да има достатъчно средства за финансиране на война.

На вярата в жителите на Европа и тяхното желание за мир Зьоргел посветил голяма част от своята работа по придвижването на проекта с помощта на преса, радио, кино, преговори, изложби и дори поезия и симфонията Атлантропа. Той се надявал, че подкрепата от хората ще му помогне да получи помощ от властите.

Не е чудно, че в очите на съвременниците сътрудничеството между държавите изглежда още по-утопично от мащабния проект Атлантропа. Както отбелязва нюйоркското списание UN World през 1948: „Усвояването на Гибралтар за благото на човечеството звучи като мечта, но през ХХ век всяка мечта – дори сътрудничеството между държавите – е възможна.“

През 2012 година, когато Европейският съюз бил удостоен с Нобелова награда за мир в знак на признание за приноса му в установяването на траен мир в Европа, надеждата на ООН, изглежда, накрая се осъществила.

Но през 2015 година сътрудничеството между народите, изглежда, отново е станало далечна мечта. Там, където някога Герман Зьоргел използвал образа на претъпканата Европа, която може да се спаси с мирно преселение на африканския континент, сега ние се сблъскваме сякаш с огледално отражение, когато хора от Африка и от целия Близък изток търсят убежище в Европа.

А Институтът Атлантропа продължил съществуването си до 1960 г…

Оставете отговор

Please enter your comment!
Моля въведете името ви