Кучетата господни

 

Наричат ги Кучетата господни. Доминиканците – така се е наложило името им. Официално орденът им се нарича Орден на братята–проповедници. наричат и кучетата господни. Началото му е поставено от св. Доминик де Гусман през 1214 година в едно сложно време. Когато бушува Албигойската война, братята монаси на св. Доминик се нагърбват със задачата в нищета и далеч от суетата на материалното в света да разнасят божието слово.

На 22 декември 1216 година папа Хонорий III утвърждава устава на ордена. И това му гарантира официален статут. През годините орденът на доминиканците се превръща в един от най-могъщите.

През 1232 година главата на римокатолическата църква предава на братята доминиканци правата да провеждат Божествен съд. Делегира им всички отговорности на инквизитори. Инквизитор по това време все още означава “разследващ” – от латинското inquisitio – провеждането на всяко съдебно разбирателство.

През средновековието започват да наричат братята от ордена “хрътките Господни”. Това става заради сходното звучене на името на ордена и латинското Domini canes, или кучетата господни.

Доминиканците изобщо не възразяват срещу това им определение. На герба на ордена е изобразена глава на овчарско куче, стиснало в зъбите си факел. Ревностно спазвайки Закона Божи и като пазители на интересите на папската институция, доминиканците пращат на кладата огромен брой хора.

Девизът на ордена обаче е далеч от идеята за разследващ органи – Laudare, Benedicere, Praedicare (“Да възхвалявам, да благославям, да проповядвам”.)

Основателят на ордена св. Доминик де Гусман до 30-годишна възраст не се откроява с нищо особено от останалите синове на богати родители. Смирено се оттегля още на младини в манастир, където заляга над изучаването на богословските текстове. Вероятно обаче нещо се променя в мирогледа му, защото внезапно напуска обителта, независимо, че е прекрасно подготвен богослов, както и много добър анализатор.

Три години след утвърждаване на устава на ордена св. Доминик създава и женска организация в ордена, която се грижи за душевния мир на представителките на аристократичния свят. Малко по-късно се появява и орден на рицарите на Христа, в който вече могат да членуват и светски люде. Но от тях също се изисква спазването на строгите обети на ордена.

Доминиканците следват най-ревностно измежду ордените идеала за бедност. Тъй като възникват по-късно от другите миноритни ордени, успяват да се възползват от техния опит и да изградят стройна организация вътре в ордена.

За най-голямо зло доминиканците приемат еретиците – хищниците и вълците, с които те, “божиите хрътки” или кучетата господни са призвани да водят битка и да ги изтребват – в буквалния смисъл на думата. В това си схващане доминиканците преуспяват. Успяват да увлекат и други религиозни конфесии в похода срещу инакомислието и скоро цяла Европа – по милостта на братята доминиканци – пламва в едно голямо аутодафе.

Екзекутират предимно онези, които проявяват непокорство, мислене, различно от налаганото от църковните догми и изобщо, всеки със странно поведение. Самите доминиканци по-късно си спомнят за средновековния си период с не голяма охота. Братята обаче проповядват винаги по такъв начин, че проповедта им да е понятна даже и за най-простоватите жители. Затова учат местните езици, независимо дали става дума за монголски или китайски.

За да наставляват християните в правилния път, доминиканците във всичко дават личен пример, а за да са наясно с това, какво мислят хората именно “божиите хрътки” въвеждат масово тайнството на изповедта.

Заради поверената им от папата функция на Света инквизиция, братята от ордена са учители за другите монаси, като ги наставляват как да бъдат добри Божии съдници и да следят за спазването на закона. И до днес кучетата господни остават най-образования орден сред монасите-минорити.

Доминиканците не притежават богатства и земи, но пък са постоянно сред народа и осведомеността им за протичащите процеси сред простолюдието е забележителна. Кучетата Господни” без никакви угризения на съвестта привличат хора от други ордени, понякога превземат цели “чужди” манастири, заемат висши постове в църковната йерархия – от епископски до кардиналски, даже и папския престол. Сами определят и канонизират своите светци.

Доминиканците са навсякъде и затова не е чудно, че играят огромна роля във формирането на общественото мнение и воденето на държавните политики. Ползвайки се от опита на ордените преди тях, доминиканците още от самото начало свалят летвата на забраните пред членовете на ордена. Другите ордени си поставят толкова високи забрани, че в крайна сметка не успяват да превъзмогнат тежестта на самоналожените им ограничения. Доминиканците оцеляват, защото занижават забраните и не се откъсват от светския живот – напротив, активно навлизат в неговото русло и следят за случващото се зад манастирските стени.

Днес орденът спазва все същите строги правила, следи за “вътрешния ред” в делата на римокатолическата църква. Но тежестта му е пренесена далеч от тъмните средновековни методи на инквизицията. Основната дейност, на която се се посветили в наши дни кучетата господни е проповядване на Евангелието, образование и научна дейност, мисионерство, борба срещу ересите. Орденът има и трети клон – т.нар. терциарии.

Това са хора, които са приели обетите на съответния орден и неговия начин на живот, но са избрали да останат да живеят в света, а не зад манастирските стени.

Историята помни имената на известни доминиканци:
Св. Доминик (1170–1221) – светец и монах, създател на Доминиканския орден
Алберт Велики (1193–1280) – теолог и философ на Доминиканския орден Тома Аквински (1225–1274) – теолог и философ на Доминиканския орден
Майстер Екхарт (1260–1327) – философ и мистик Томас де Торквемада (1420–1498) – първият велик инквизитор на Испания
Джироламо Савонарола (1452–1498) – флорентински проповедник и обществен реформатор                                                                                                             Фра Бартоломео (1469–1517) – един от известните представители на флорентинската школа по живопис                                                                                           Джордано Бруно (1548–1600) – учен и поет, по-късно излязъл от ордена                   Жак Клеман (1565–1589) – убиец на френския крал Хенри III Валоа                  Томазо Кампанела (1568–1639) – философ, писател-утопист                           Бенедикт XIII (1649–1730) – римски папа

Оставете отговор

Please enter your comment!
Моля въведете името ви