Майки на малки деца настояват в детскитеградини да се сложат камери. Защото се страхуват за психическото, емоцианалното, дори физическото здраве на своите деца. Причината е зачестилите напоследък оплаквания от родители, че децата им са малтретирани в градината, а вече стана ежедневие в новините да виждаме и деца, които са пострадали, понякога и фатално, в училище.

Проблемът има няколко гледни точки и трябва да се разглежда от няколко различни ъгъла.

Първо майките – кой родител не би реагирал на синини по ръчичките на невръстния си наследник, връщайки се от забавачката. Аз, като родител, знам, че майките ги боли повече и от децата. А те често забравят какво се е случило на пясъчника, или разказват история, която са си досъчинили. Защото децата не лъжат, те имат въображение. Но когато детето каже, че госпожата го е нашамарила, цялата рода настръхва. Още по-лошо е когато в същата групичка има и лошо дете, което дори възпитателките не могат да усмирят и то тормози останалите деца. Понякога родителите на останалите са безсилни да въздействат на семейството на такова дете, защото то обикновено отрича.

В този случай камерите са добра алтернатива. Дисциплинира възрастните в градината и е доказателство за безобразията на малките.

От друга страна  госпожите понякога са неосъществени лекари или киноактриси, които обаче не са успели да влязат в престижен университет поради нисък бал и единствената им алтернатива да са студентки е бил факултетът за детски учителки. Тези дами работят нещо, за което по принцип е нужна душа, без особено желание. Те казват – вие вкъщи не може да се оправите с едно, а искате аз тука да се оправям с 20. И донякъде са прави. Само донякъде. Защото в точно тази професия ако не се справяш, по-добре стани продавачка в магазина. Другите учителки са тези които искат да работят с деца, идват с желание на работа и тях обикновено и децата ги обичат и в техните групи няма проблеми. Лично моето мнение обаче е, че тези професии трябва да минат в първа група и хората, които са ги упражнявали 20 години, да се пенсионират с почести. Защото всеки се изхабява, а децата с всяка година стават по-информирани и ако искаме учителките да не се срамуват, че не знаят някоя нова компютърна игра, което да ги ядосва и понякога агресира, трябва да им позволим  да си отидат с достойнство преди да изтерясат и да започнат да пляскат децата.

Третата страна на този проблем са самите деца. Всеки ден се убеждавам, че проблемите на обществото идват от възпитанието вкъщи. А възрастта до 7 години е времето, когато се формират основните ценности на индивида. Тоест каквото дървото, такава и крушата – ако таткото псува и посяга на мама, какво да очакваш от детето. Не може да разчитаме само на госпожите в градината да възпитават децата ни. Това не е тяхна грижа. Те имат ангажимент да ги научат на основните неща за тяхната възраст, да ги нахранят и опазят до вечерта. Възпитанието си е наша грижа. А когато ни кажат, че детето ни е свръх активно или агресивно още на 4-5-годишна възраст, не бива да казваме : Това не е възможно,  а трябва спешно да потърсим помощ.  За него и за нас, защото очевидно има някакъв дефицит – на внимание, на любов, на отношение, на прегръдка.

Та в общи линии камерите ще са компромисно решение на проблема. Те ще регистрират акта на агресия, но няма да отчетат причините. Затова ние, родителите, трябва да обръщаме повече внимание на децата и, а държавата да се погрижи за условията в градините и за качеството на персонала, който наема.

Екатерина Капрова.

Оставете отговор

Please enter your comment!
Моля въведете името ви