Наемник – една стара професия, която всяка епоха украсява със своя собствена доза мистификация и мрачен чар. Наемниците са представители на една от най-старите професии в света. Тя вероятно е малко по-млада от тази на жриците на любовта. Които, ако се замислите, също са наемници, но на други фронтове и в други войни. За мнозина наемничеството представлява един особен феномен. И той често обагрен в негативни краски.

Наемниците са обрисувани като алчни, безчестни, ненадеждни и готови да сменят работодателя при първото по-добро предложение. Употребата им е равносилна на държане на меча за острието. Шансът да се нараниш е също така голям, колкото и да удариш врага. В действителност, наемниците са далеч по-зависими от своята честна дума и спазване на приетите задължения, отколкото мнозина си дават сметка.

Простата истина е, че наемниците не могат да съществуват сами за себе си. Никоя дружина от въоръжени мъже не може да изкара и пет години без да се опре на някакъв гарантиран договор с работодател. А той поставя голяма част от условията и при неспазване то им може да прекрати ангажимента веднага. Оставяйки дружината без средства и най-вече с опозорена репутация. А в света на наемниците опетнената репутация означава, че трудно ще си намира работодател. Това значи, че наемниците, подчинени на организатора на дружината, могат да го напуснат и да потърсят други възможности. Казано накратко, престижът на една дружина и на нейните ръководители е по-ценен от парите, а престижът и респекта не се купуват, те се печелят и заслужават с дела.

В съзнанието на мнозина българи днес, великите победи и завоевания на дедите ни са изковани със стоманата, стискана в ръце от поколения наши предци, сражаващи се под конски опашки и хоругви в името на своя хан, княз или цар и своята родина. Това са победи на българското оръжие, на българската армия и на българския народ.
Малцина са тези, които знаят, че освен войниците на българския владетел, в родната войска е имало и хиляди чужденци, сражаващи се в името на редовното заплащане, обещанието за получаване на дял от бъдещата плячка и за извоюването на репутация на собствените си отряди и дружини.

Те създавали така своеобразно портфолио, което да бъде предложено на бъдещи работодатели в лицето на василевси, крале, маркграфове и херцози. Това не означава, че постигнатите успехи не са български – командването на войските и насочването им винаги са идвали от нашата държава и са обслужвали нейните интереси. Това, което е важно да научим е, че българската армия е била далеч по-многолика и разнообразна, отколкото ни се рисува в историческите съчинения.

Историята на наемничеството в България започва с употребата на самите българи като наемници. Това се случва още през V в., когато дедите ни са служели под знамената на Византия, бранейки северната граница на Източната Римска империя от различни нашественици. Българи присъстват в разбунтувалата се армия на прочутия пълководец Виталиан, а други са се заселвали в Мизия и Добруджа и в хода на юстинияновото управление (527-565 г.).

Когато Аспарух пренася своята държава западно от Днепър, а в последствие и южно от Дунав, българите съвсем не са били новост за тази част от Европа. Нещо повече – значителна част от тях вече живеела в Македония под властта на Кубер и неговите наследници.

След като се утвърждават като постоянна сила северно от Стара планина, българите се превръщат в търсен партньор от Византия. През 705 г., Юстиниян II си купува услугите на Тервел – в замяна на земя, титли и злато, 16 000 българска войска достига стените на Константинопол и поставя Юстиниян на трона. В следващите години, българите още няколко пъти ще бъдат търсени в ролята им инструмент за възкачване на византийския престол. Тервел е един от най-ловките манипулатори и „императоротворци“ на Балканите – роля, която нашата историография си спестява да му засвидетелства.

Междувременно, другите българи на полуострова – куберовите, също печелят наемническа слава – 12 000 от тях влизат арабската армия, водена от Маслама ибн ал Малик, която обсажда Константинопол между август 717 г. и август 718 г. След като арабите правят грешката да атакуват Дунавска България, куберовите българи прекъсват службата при тях и ги атакуват, разбивайки елитната гвардия на Маслама в Тракия.

Постепенното укрепване на България и превръщането й във водеща военна и политическа сила в Югоизточна Европа довежда до превръщането на Плиска във възможен работодател за наемнически отряди, които да използват честите войни на страната ни с Византия за своя собствена облага.

Първият по-сериозен пример за използване на наемнически отряди датира от 811 г. След като българските войски са разбити в две последователни сражения през юни, византийската армия, водена от Никифор I Геник превзема и разграбва Плиска, след което се завръща обратно на юг. Крум от рано е предвидил възможността да не успее да надвие ромеите само на базата на собствените си сили, ето защо изпраща хора в новозавзетите земи в Трансилвания и Панония, от където са набрани наемници – авари.

Те пристигат в България, за да се включат в организираната отбрана на планинските проходи и изиграват своята роля за разгрома на ромейските войски във Върбишкия проход. Много е вероятно в последствие част от тези отряди да са придружили Крум по време на разорителните му походи в Тракия.

Използването на чужди контингенти продължава и през следващия век, като най-знаменателен е примерът с печенегите и маджарите. През 899 г., Симеон, тогава още княз, повежда война срещу маджарите, контролиращи териториите на днешна Молдова и Югозападна Украйна. Симеон повежда своите сили в поход, включвайки и печенежка конница в редиците си. В битката при р. Буг, българите постигат победа, и принуждават маджарите да се изтеглят все по на запад, достигайки земите, където техните потомците им живеят и до днес.

Само 18 години по-късно, Симеон вече ще наема маджари в своите войски – за кампанията по блокиране на византийското нашествие от 917 г., българският владетел подсилва армията си с печенежки и маджарски отряди, които изиграват важна роля в разгрома на ромейските войски в т.нар. „Битка на века“. Размерът на маджарския контингент е толкова значителен, че когато след победата при Ахелой те продължават да разграбват Тракия, изворите го окачествяват като „маджарско нашествие“.

След смъртта на Симеон и на Петър I (927-970 г.) идват бурните години на варяжкото нашествие и походите на Йоан Цимисхий, които поставят Мизия под византийска власт. Самуил ще продължи борбата от западните български земи. Изворите не са ни оставили данни за употребата на наемници от Самуил, но е повече от вероятно Самуил да използва отряди, набирани в Албания и Черна гора, където планинците често се наемали на служба по подобие на швейцарците и шотландците.

През 1185 г., братята Асен и Петър вдигат бунт, насочен срещу византийската власт. Те се опират на своите владения в района на днешно Велико Търново и Ловеч. Съдейки по изворите, по-голямата част от силите им били кумански наемници, договорени посредством роднинските връзки на двамата братя. Тази тенденция се запазва през първите две десетилетия от съществуването на Второто Българско царство. Асен се прочува като майстор на извършването на светкавични набези и воденето на маневрен бой срещу по-многобройните императорски войски. Умението му е добре усвоено от брат му Йоан (Калоян), който ще използва ловко куманите по време на своите кампании в Тракия. Всъщност, именно на куманите Калоян дължи своя най-голям военен успех – победата над кръстоносците при Адрианопол (Одрин) през 1205 г.

Отново куманските наемници са тези, които решават изхода от династичната борба между Асеневци, заставайки на страната на Борил през 1207 г. Десет години по-късно, Йоан Асен II ще бъде възкачен на трона с помощта на наемнически контингент от руското княжество Волиния.

След идването на монголите в Източна Европа (1240 г.), България попада за дълго в период на криза. Променя се и профила на наемниците, използвани на Балканите, в това число и от българите. Константин Тих Асен включва татарски контингенти в своите войни с Византия. През 1277 г., Ивайло разбива няколко татарски банди в Добруджа и оставя името си в историята като първият български пълководец, справил се с татарите.

По-малко популярен е фактът, че още на следващата година, основната част от конницата, използвана от Ивайло срещу ромеите, е от татарски наемници, които изиграват ключова роля за блестящата победа при Девина през 1279 г. Татарски наемници ще служат и в армиите на Тертеровци, както и в тази на Михаил Шишман (1323 – 1330 г.).

С постепенното отслабване на българската държава в следствие на поредицата от епидемии, лоши реколти и природни бедствия,  способността на царете ни да се възползват от услугите на наемнически отряди е силно ограничена.

В крайна сметка, царството, създадено от наемници, бива унищожено от възхода на други наемници – османците, доведени на Балканите по силата на договори, сключени с византийците.

Използването на наемнически контингенти е постоянен процес от развитието на военното дело в Средновековна България. В Средните векове тази професия е широко разпространен феномен, част колкото от военния, толкова и от икономическия живот на Стария свят. Нещо повече, интересно би било да се потърси къде другаде са се сражавали самите българи в ролята им на наемници.

Оставете отговор

Please enter your comment!
Моля въведете името ви